— В такъв случай каква е вашата хипотеза?
— Възможно е да са използвали велосипеда само за заблуждение. Да са го скрили някъде и да са тръгнали пеша.
— Възможно е. Аз лично смятам обаче това обяснение за неубедително. Под навеса е имало и други велосипеди, нали?
— Да, няколко.
— Защо тогава не са скрили два велосипеда, ако са искали да оставят впечатлението, че са заминали с тях?
— За това не помислих.
— Щяха да скрият два, разбира се. Не, тази хипотеза е несъстоятелна. Все пак изчезването на велосипеда би могло да стане важен изходен момент за нашето разследване. В края на краищата един велосипед не е нещо, което лесно може да се скрие или унищожи. И още един въпрос. Идвал ли е някой при момчето в деня преди изчезването му?
— Не.
— Да е получавало някакви писма?
— Да, едно.
— От кого?
— От баща си.
— Отваряте ли писмата на учениците?
— Не.
— Откъде знаете тогава, че е било от баща му?
— Пликът беше с герб, а адресът бе изписан с характерния за херцога ъгловат почерк. Освен това самият херцог си спомни, че е писал на сина си.
— Преди това момчето получаваше ли други писма?
— През последните няколко дни — не.
— А от Франция писма идвали ли са?
— Не, никога.
— Вярвам, че разбирате защо ви задавам тези въпроси. Има две възможности: лорд Солтайър или е отвлечен, или е избягал по собствено желание. Ако приемем второто предположение, някой отвън трябва да е подтикнал момчето към бягство, иначе то самото едва ли би се решило на подобна стъпка. Щом никой не го е посещавал, значи въздействието е било упражнено чрез писма. Затова искам да зная кои хора са му писали.
— За съжаление не мога много да ви помогна. Доколкото знам, писал му е само бащата.
— И последното му писмо е получено тъкмо в деня на изчезването. Приятелски ли бяха отношенията между баща и син?
— Херцогът не се държи приятелски с никого. Изцяло е погълнат от обществените си задължения и ако питате мен, обикновените човешки чувства не са му присъщи. Към сина си обаче се отнасяше добре — по някакъв особен, негов си начин, разбира се.
— Но момчето е било по-силно привързано към майката, нали?
— Да.
— То само̀ ли ви каза това?
— Не.
— Кой тогава? Херцогът ли?
— Какво говорите! Не, разбира се.
— Откъде в такъв случай знаете за чувствата му?
— Разговарях на няколко пъти със секретаря на негова светлост, господин Джеймс Уайлдър, и той между другото дискретно ме осведоми за чувствата на лорд Солтайър.
— Разбирам. Впрочем последното писмо на херцога… в стаята на момчето след изчезването му ли го намерихте?
— Не, лорд Солтайър го беше взел със себе си. Струва ми се, господин Холмс, че вече е време да тръгваме за гарата.
— Сега ще поръчам файтон. След петнайсет минути ще бъдем на ваше разположение. Ако смятате да телеграфирате у дома, господин Хъкстейбъл, гледайте да внушите на хората от околността, че разследването продължава в Ливърпул. Докато вашите детективи се мотаят там, аз ще имам възможността спокойно да разгледам обстановката около училището. Надявам се следите все още да не са заличени напълно и две стари хрътки, като доктор Уотсън и моя милост, да успеят да надушат нещичко.
Вечерта ни свари сред хладния свеж въздух на графство Дарбишър, където се намираше прочутото училище на доктор Хъкстейбъл. Беше се стъмнило, когато пристигнахме. На масичката във входното антре лежеше визитна картичка и прислужникът прошепна нещо на директора, а той, силно развълнуван, се обърна към нас.
— Херцогът е тук — каза Хъкстейбъл. — Двамата с господин Уайлдър чакат в кабинета ми. Да вървим, господа, да ви представя.
Бях виждал на снимки известния държавник, но в действителност той се оказа по-различен. Беше висок представителен мъж, изискано облечен, със слабо изпито лице и дълъг, силно прегърбен нос. Кожата на лицето му беше мъртвешки бледа и тази бледност силно контрастираше с дългата рядка рижава брада, която се спускаше връз предницата на бялата му жилетка и през която проблясваше масивен златен ланец. Стъпил величествено на килимчето пред камината, херцогът ни изгледа студено. До него стоеше дребен млад човек с нервни движения, изразителни черти и проницателни сини очи — очевидно личният му секретар Уайлдър. Той заговори пръв с рязък, нетърпящ възражение тон:
— Доктор Хъкстейбъл, минах оттук сутринта, но за съжаление бях закъснял и не успях да ви попреча да тръгнете за Лондон. Уведомиха ме, че сте отишли при господин Шерлок Холмс, за да го поканите да се заеме с разследването на нашия случай. Негова светлост недоумява как сте предприели такава стъпка, без да се допитате до него.