— Но това е неправдоподобно, Холмс! — възкликнах.
— Добре! — каза той. — Забележката ти е правилна! Моят разказ е неправдоподобен, значи греша в нещо. Но нали през цялото време беше с мен и видя всичко с очите си? В какво греша?
— Дали немецът не си е разбил главата при падането?
— Сред мочурището ли, Уотсън?
— Не зная, Холмс, предавам се.
— Хайде, хайде, разплитали сме и по-сложни случаи. Разполагаме с немалко данни, само трябва да се възползваме от тях по най-добрия начин. Да продължим нататък. Научихме всичко, което можеха да ни кажат гумите „Палмър“. Да видим какво ще ни предложат закърпените „Дънлоп“.
Тръгнахме по следите, но много скоро равнината премина в полегат и обрасъл с гъст храсталак склон, а потокът остана зад гърба ни. Безсмислено беше да продължаваме нататък, тъй като отпечатъците от гумите „Дънлоп“ вече не личаха, а те можеха да водят или до издигащите се вляво внушителни кули на Холдърнес хол, или до селцето с ниски сиви къщички, зад което минаваше Честърфийлдското шосе. Поехме към селцето.
Като наближихме старата и неприветлива странноприемница с нарисуван върху фирмата боен петел, Холмс внезапно изохка и се хвана за лакътя ми, за да не падне. Явно си бе навехнал крака и сега закуцука безпомощно. С усилие се дотътри до вратата на странноприемницата, на чийто праг, захапал черна глинена лула, стоеше набит мургав възрастен човек.
— Здравейте, господин Рубин Хейс — поздрави Холмс.
— Кой сте вие и откъде ми знаете името? — попита селянинът и изгледа Холмс подозрително и недружелюбно.
— Името ви е написано на фирмата над главата ви, а не е трудно да се разбере, че вие сте стопанинът. Да ви се намира някаква каруца в конюшнята?
— Не.
— Не мога да стъпя на крака си.
— Не стъпвайте.
— А как да се движа?
— Опитайте на куц крак.
Нелюбезните отговори на Рубин Хейс ни най-малко не смутиха Холмс и той продължи разговора с необичайно за него търпение.
— Разберете ме, драги — рече той, — въпреки бедата, която ме сполетя, на всяка цена трябва да продължа пътя си, а как и с какво, все ми е едно.
— И на мен ми е все едно — отвърна навъсеният кръчмар.
— Тръгнал съм по много важна работа. Дайте ми велосипед и ще получите една златна лира.
Стопанинът наостри уши.
— Къде искате да отидете?
— В Холдърнес хол.
— Да не би случайно да сте приятели на херцога? — попита подигравателно стопанинът на странноприемницата, оглеждайки изкаляните ни дрехи.
Холмс добродушно се разсмя.
— Приятели или не, херцогът ще ни посрещне с радост.
— Че защо?
— Защото носим новини за изчезналия му син.
Хейс трепна.
— Открили ли са го?
— Съобщиха, че е в Ливърпул. Очаква се всеки момент да го намерят.
Някаква тръпка отново премина по грубото небръснато лице на стопанина и той заговори по-меко.
— Не съм от хората, които много обичат херцога — каза той. — Някога бях негов кочияш, но той постъпи несправедливо с мен. Повярва на лъжите на един житар и ме уволни, без дори да ми даде препоръчително писмо. И все пак се радвам, че са открили младия лорд в Ливърпул, затова ще ви помогна да занесете новината в Холдърнес хол.
— Благодаря — отвърна Холмс. — Най-напред обаче искаме да хапнем, а после ще ми дадете велосипеда.
— Нямам велосипед.
Холмс извади една златна лира.
— Нямам велосипед, нали ви казах. Ще ви дам два коня.
— Добре, добре — каза Холмс, — нека първо се нахраним, после пак ще поговорим.
Когато останахме сами в покритата с плочи кухня, за мое голямо учудване кракът на Холмс изведнъж престана да го боли. Свечеряваше се. От сутринта не бяхме хапвали нищо, затова никак не бързахме да привършим вечерята. Холмс се беше умислил, само на няколко пъти отиде до прозореца и напрегнато се взря навън. Прозорецът гледаше към занемарен двор. В единия край имаше ковачница, в която работеше някакъв черен от мръсотия младеж, в другия се намираше конюшнята. След едно от поредните отивания до прозореца Холмс се върна, седна, но незабавно скочи и извика:
— Ей Богу, Уотсън, мисля, че разкрих загадката. Да, да, направо съм сигурен. Нали видя тази сутрин следите от кравешките копита?
— Да.
— Къде?
— Навсякъде. В мочурището, на пътеката, на мястото, където нещастният Хайдегер е намерил смъртта си.
— Точно така. А колко крави видя днес, Уотсън?
— Май нито една.
— Това не те ли учудва? На всяка крачка срещахме следи от кравешки копита и нито една крава. Не е ли малко странно?