— Странно е наистина.
— Предполагам, спомняш си, че на едно място — и Холмс започна да реди на масата хлебни трохи — бяха в този ред : : : : :, на второ ето така : . : . : . : ., а на трето изглеждаха така . ’ . ’ . ’ .. Спомняш си, нали?
— Не.
— Аз обаче си спомням и съм готов да се закълна, че бяха точно такива. По-късно ще се върнем и ще ги проверим отново на спокойствие. Не мога да си обясня къде ми е бил умът в момента, та да не направя съответните логически изводи.
— И какви са те?
— Първо, че трудно ще накараш една крава да се движи ту бавно, ту в тръс, ту в галоп. Бъди сигурен, Уотсън, че подобна хитрост е непосилна за ума на един селски кръчмар. Като изключим младежа в ковачницата, в двора няма никой. Да се поразходим малко и да поогледаме тук-там.
В порутената конюшня видяхме два занемарени коня. Холмс вдигна задния крак на единия от тях и гръмко се разсмя.
— Подковите са стари, но конете са подковани с тях преди няколко дни. Да, подковите са стари, но клинците са нови. Този случай заслужава да бъде отнесен към класическите. А сега да надникнем в ковачницата!
Младежът, който работеше там, дори не се обърна. Холмс набързо огледа покрития с железни отпадъци и трески под на ковачницата. В този момент се чуха стъпки и пред нас изникна стопанинът. Гъстите му вежди бяха сключени над злобно просвяткащите очи, мургавото му лице се гърчеше от ярост. В ръката си държеше къса тояга с железен край и така заплашително се насочи към нас, че аз с известно облекчение напипах револвера в джоба си.
— Проклети шпиони! — красна той. — Какво търсите тук?
— Хайде, хайде, господин Хейс — отвърна спокойно Холмс, — държите се така, сякаш се страхувате да не би наистина да открием нещо нередно.
С голямо усилие на волята Хейс успя да се овладее и устните му се разкривиха в лицемерна усмивка, която всъщност ми се стори по-зловеща от предишния начумерен израз на лицето му.
— Ако си харесате нещо в ковачницата ми, ваше е — каза той. — Но трябва да ви предупредя, че не обичам чужди хора да ми се мотаят из имота, без дори да ме попипат. Затова, господине, плащайте по-бързо и се пръждосвайте, докато не съм се ядосал.
— Извинявайте, господин Хейс, нямахме лоши намерения — отвърна Холмс. — Искахме само да погледнем конете, но мисля, че вече бих могъл да вървя и пеш. До Холдърнес хол не е много път, нали?
— Сигурно не е повече от три километра до портала. Ще тръгнете по пътя вляво.
Той не откъсна враждебния си поглед от нас, докато не излязохме от двора.
Бяхме вървели съвсем малко време, когато след първия завой, където кръчмарят вече не можеше да ни види, Холмс се спря.
— Нали знаеш детската игра „топло и студено“? — попита той. — Колкото повече се отдалечавам от странноприемницата, толкова по-студено ми става. Не, не. Рано е още да си тръгваме.
— Сигурен съм, че този Рубин Хейс знае всичко. Не съм виждал човек с по-престъпна физиономия от неговата.
— Нали? Очевидно мненията ни съвпадат! А конете? Ами ковачницата? Интересно място е този „Боен петел“. Смятам да поразгледаме още малко в него, само че много предпазливо.
Зад нас се издигаше полегат хълм, осеян с обли сиви варовикови камъни. Когато се отклонихме от пътя и тръгнахме нагоре по склона, погледнах към Холдърнес хол и видях един колоездач, който се движеше бързо към странноприемницата.
— Скрий се, Уотсън! — извика Холмс и стовари тежката си ръка върху рамото ми.
Едва бяхме се снишили, когато колоездачът профуча край нас. През облака прах, обгърнал велосипеда, успях да зърна бледото, изпънато от напрежение лице, зиналата уста и изцъклените от ужас очи, или по-скоро жалката карикатура на самоуверения и изискан Джеймс Уайлдър, с когото се бяхме запознали предната вечер.
— Секретарят на херцога! — извика Холмс. — Да бързаме, Уотсън! Трябва да разберем какво е намислил.
Скачайки от камък на камък, стигнахме върха на склона, откъдето се виждаше вратата на странноприемницата. Велосипедът на Уайлдър бе опрян на стената. Не се забелязваше никакво движение из къщата, зад прозорците не се мяркаше никой.
Слънцето вече залязваше зад високите кули на Холдърнес хол и над равнината бавно се здрачаваше. След малко през сгъстяващия се вече мрак видяхме как в конюшнята на странноприемницата светнаха двата странични фенера на двуколка, чухме конски тропот и двуколката се понесе лудешко по пътя към Честърфийлд.
— Какво ще кажеш, Уотсън? — попита шепнешком Холмс.
— Прилича ми на бягство.
— В двуколката имаше само един пътник, доколкото видях. Но не беше господин Джеймс Уайлдър, защото той е ей там, на прага.