Вратата на странноприемницата бе отворена и в осветеното квадратно пространство се очертаваше силуетът на секретаря. Подал глава навън, той напрегнато се взираше в тъмнината. Очевидно чакаше някого. Измина известно време и по пътеката се чуха стъпки. За миг се мярна нечия фигура, вратата се затвори и странноприемницата отново потъна в мрак. След пет-шест минути в една от стаите на първия етаж светна лампа.
— Доста странни навици имат клиентите на „Боен петел“ — рече Холмс.
— Входът за кръчмата е от другата страна.
— Точно така. Тези двамата явно не са обикновени посетители, а лични гости на стопанина. Какво обаче търси в тази бърлога и в такъв късен час господин Джеймс Уайлдър и с кого си е определил среща тук. Хайде да рискуваме, Уотсън, и да ги огледаме по-отблизо.
Спуснахме се на пътеката и предпазливо се промъкнахме до вратата на странноприемницата. Колелото на Уайлдър все още стоеше опряно на стената. Холмс драсна клечка кибрит и я приближи към задното колело. Когато пламъчето освети закърпената гума „Дънлоп“, той се изкиска тържествуващо. Осветеният прозорец беше точно над главите ни.
— Трябва да надникна вътре, Уотсън. Ако се опреш на стената и подложиш гръб, може и да успея.
Миг след това Холмс стъпи на раменете ми, но веднага скочи обратно.
— Да си вървим, приятелю — каза той. — Достатъчно поработихме днес и научихме каквото можахме. Да не губим повече време, защото до училището има доста път.
И двамата бяхме уморени и докато вървяхме бавно през равнината, Холмс почти не отрони дума. Без да се отбива в училището, отиде до пощенския клон в Макълтън да изпрати няколко телеграми. Късно вечерта го чух да утешава покрусения от смъртта на учителя по немски доктор Хъкстейбъл, а след това дойде в стаята ми така бодър и свеж, както сутринта.
— Нещата вървят отлично, приятелю — каза той. — Давам ти дума, че до утре вечер загадката ще бъде разрешена.
В единайсет часа предобед на другия ден двамата вървяхме по прочутата алея с тисове, водеща към Холдърнес хол. Пред разкошния вход на замъка ни посрещна лакей и ни отведе в кабинета на херцога, където ни очакваше господин Джеймс Уайлдър. Този път той се държа скромно и учтиво, но по лицето му пробягваха нервни тръпки, а от погледа му все още не се бе изличил напълно страхът от предната нощ.
— Навярно идвате да се срещнете с херцога? За съжаление негова светлост не се чувства добре. Силно е разстроен от трагичната случка. Вчера следобед доктор Хъкстейбъл ни уведоми с телеграма за вашето откритие.
— Непременно трябва да поговоря с херцога, господин Уайлдър.
— Но той се е уединил в стаята си.
— Значи ще го посетя там.
— На легло е.
— Въпреки всичко ще вляза при него.
Хладният и безапелационен тон на Холмс накара секретаря да се откаже от по-нататъшен спор.
— Добре, господин Холмс, ще му съобщя за вас.
След половинчасово чакане херцогът се появи. Лицето му беше още по-бледо, а раменете му бяха отпуснати безпомощно, сякаш от предната сутрин бе остарял с няколко години. Поздрави ни със сдържана вежливост и седна зад писалището си, като дългата му рижава брада се разстла на плота.
— Пожелали сте да разговаряте с мен, господин Холмс.
Приятелят ми обаче гледаше настойчиво секретаря, който стоеше изправен до стола на господаря си.
— Да, ваша светлост, но присъствието на господин Уайлдър малко ме притеснява.
Секретарят леко пребледня и изгледа злобно Холмс.
— Ако ваша светлост нареди…
— Да, оставете ни. И тъй, какво имате да ми кажете, господин Холмс?
Приятелят ми изчака секретарят да излезе и да затвори вратата след себе си.
— Ваша светлост — започна той. — Двамата с моя колега доктор Уотсън научихме от доктор Хъкстейбъл, че сте обещали парично възнаграждение за разследването на случая. Бих искал да чуя това и от вас самия.
— Така е, господин Холмс.
— Обещали сте, ако са ме осведомили точно, пет хиляди лири на онзи, който ви съобщи къде се намира вашият син.
— Да, наистина.
— И още хиляда на онзи, който ви съобщи името или имената на човека или на хората, които го държат в плен.
— Точно така.
— Става дума, предполагам, не само за непосредствените извършители, но и за онези, които са замислили отвличането, нали?
— Разбира се, разбира се! — с явно нетърпение потвърди херцогът. — Ако си свършите добре работата, господин Холмс, няма да имате основание да ме смятате за скъперник.
За голямо мое учудване приятелят ми алчно потри ръце, а аз добре познавах неговата скромност и безкористност.