— Насам, Уотсън, ще се прехвърлим през градинската стена. Не можех да си представя, че тревогата ще се разпространи толкова бързо.
Като се обърнах назад, видях, че всички прозорци на огромно то здание светят. Парадният вход бе отворен, по алеите тичаха хора. Цялата градина бе пълна с хора, а някакъв човек, забелязал бягството ни от верандата, се спусна по петите ни. Холмс, изглежда, познаваше всяка педя от градината и бързо и уверено напредваше между храсти и дървета. Следвах го по петите, а зад нас се чуваше тежкото дишане на преследвача ни. Пътят ни бе преграден от стената, висока близо два метра. Холмс се прехвърли без затруднение. Понечих да направя същото, когато ръката на нашия преследвач ме сграбчи за глезена. Освободих се с един ритник и се покатерих на покритата с натрошени стъкла стена. Паднах по лице в някакви храсти. В същия миг Холмс ми помогна да се изправя на крака и двамата побягнахме в огромните пространства на Хампстед. Струва ми се, че бяхме изминали около три километра, когато Холмс най-сетне спря и се ослуша. Зад нас цареше мъртва тишина. Бяхме се отървали от преследвачите си и се намирахме в безопасност.
На сутринта след тези забележителни събития вече бяхме закусили и пушехме първата си лула за деня, когато в скромната ни гостна въведоха господин Лестрейд от Скотланд ярд, много важен и внушителен.
— Добър ден, господин Холмс — поздрави той. — Добро утро. Мога ли да попитам дали сте много зает?
— Не толкова, че да не ви изслушам.
— Помислих си, че ако не сте ангажиран с нещо особено, бихте могли да ни помогнете в разследването на прелюбопитното произшествие, станало снощи в Хампстед.
— Господи Боже! — възкликна Холмс. — Какво се е случило?
— Убийство… Наистина забележително и крайно драматично убийство. Известно ми е колко живо се интересувате от подобни случаи, и ще ви бъда извънредно признателен, ако дойдете на „Апълдор тауърс“ и ни дадете някой от полезните си съвети. Не е обикновено престъпление. От известно време въпросният Милвъртън беше под наше наблюдение. Голям мошеник, между нас казано. Известно ни беше, че притежаваше документи, с които изнудваше свързани с тях личности. Убийците са изгорили тези документи до един. Не е взета нито една ценна вещ, което ни навежда на мисълта, че престъпниците са хора от доброто общество и единствената им цел е била да се предотврати публичният скандал, който тези документи биха предизвикали.
— Престъпниците? — възкликна Холмс. — Значи не е бил един?
Били са двама. Замалко да ги заловят на местопрестъплението. Разполагаме със следи от стъпките им, както и с описанието им. Залагам десет срещу едно, че ще ги пипнем. Единият наистина е бил извънредно сръчен. Помощникът на градинаря замалко не е заловил втория, но след яростна схватка престъпникът се е измъкнал. Бил е среден на ръст мъж, добре сложен, с квадратна челюст и набит врат, с мустаци и маска на лицето.
— Звучи доста неопределено — промърмори Шерлок Холмс. — Така де, това би могло да е и описание на Уотсън!
— Вярно — съгласи се инспекторът, комуто тази идея се стори забавна. — Звучи съвсем като описание на Уотсън.
— Опасявам се, че не ще мога да ви помогна, Лестрейд — каза Холмс. — Работата е там, че аз познавах въпросния Милвъртън и го намирах за един от най-опасните хора в Лондон. Затова смятам, че съществуват престъпления, които не бива да попадат под ударите на закона и в известна степен оправдават личното отмъщение. Не, няма смисъл да спорим. Твърдо съм решил. Симпатиите ми изцяло са на страната на престъпниците, а съвсем не на страната на жертвата. Затова няма да се заема с този случай.
Холмс не каза и думичка за трагедията, на която бяхме станали свидетели, но ми направи впечатление, че през цялата сутрин бе умислен. С разсеяността си и реещия се поглед ми приличаше на човек, който напрегнато се опитва да си припомни нещо. Посред обяда той неочаквано скочи и извика:
— Дявол да го вземе, Уотсън, сетих се! Вземи си шапката! Идвай с мен!