— За да наблюдавате тази врата — каза Холмс.
— Не съм сигурен в това, моят пътник знаеше. Спряхме малко по-нататък на улицата и чакахме час и половина. След това двамата джентълмени минаха край нас пеша и ние ги последвахме по улица „Бейкър“, после свърнахме…
— Това го зная — каза Холмс.
— Бяхме изминали три четвърти от „Риджънт“, когато моят пътник вдигна капака и изкрещя да карам колкото може по-бързо към гара Ватерло. Шибнах кобилата и стигнахме за по-малко от десет минути. Там ми плати добросъвестно двете гвинеи и се изгуби към гарата. Тъкмо преди да си тръгне, се обърна и каза: „Може би ще ти е интересно да знаеш, че си возил господин Шерлок Холмс.“
— Разбирам. И повече не го видя.
— След като влезе в гарата, не.
— А как ще ни опишеш този Шерлок Холмс?
Кочияшът се почеса по главата.
— Не е лесно да се опише. Бих му дал четирийсет години, среден на ръст, малко по-нисък от вас, сър. Облечен контешки, с черна брада, подстригана равно отдолу, и бледо лице. Май нищо повече не мога да ви кажа.
— Цвят на очите?
— Не си спомням.
— Нищо друго ли не можеш да си спомниш?
— Не, сър. Нищо.
— Добре, ето ти половин суверен. Още половин те очаква, ако донесеш повече сведения. Лека нощ.
— Лека нощ, сър, и благодаря.
Джон Клейтън си тръгна ухилен, а Холмс сви рамене и с печална усмивка се обърна към мен.
— И третата нишка не издържа и ето че свършихме там, откъдето започнахме — каза той. — Мошеникът му неден! Научил е адреса ни, разбрал е, че сър Хенри се е съветвал с мен, познал ме е на „Риджънт“, досетил се е, че съм взел номера на каретата и ще намеря кочияша, и ми отвръща с тази дръзка шега. Наистина, Уотсън, този път имаме достоен за нашата шпага противник. В Лондон ме матираха. Мога само да ти пожелая повече късмет в Девъншър. Но не съм спокоен.
— Защо?
— Защото те изпращам там. Отвратителна работа, Уотсън; отвратителна и опасна и колкото повече се убеждавам в това, толкова по-малко ми се нрави. Да, драги приятелю, може да ти е смешно, но ще бъда много радостен, когато се завърнеш на улица „Бейкър“ здрав и читав.
Шеста глава
Баскервил хол
В уречения ден със сър Хенри Баскервил и доктор Мортимър тръгнахме за Девъншър. Шерлок Холмс ме изпрати до гарата и на изпроводяк ми даде последните си съвети и нареждания.
— Не искам да влияя на разсъжденията ти, като ти внуша моите теории и подозрения — каза той. — Желая само да ми съобщаваш всички факти по възможност най-изчерпателно, а теоретизирането можеш да оставиш на мен.
— Какви факти точно искаш? — попитах аз.
— Всичко, което изглежда по някакъв начин, дори най-далечен, свързано със случая, по-специално отношенията между младия Баскервил и съседите му, а също всички новоизникващи подробности около смъртта на сър Чарлс. Самият аз направих някои справки през последните няколко дни, но с отрицателен резултат. Само едно е сигурно: господин Джеймс Дезмънд, другият наследник, е възрастен господин с много благ характер, така че едва ли той е преследвачът. Всъщност мисля, че можем напълно да го изключим от сметките си. Остават хората от тресавището около Баскервил хол.
— Няма ли да е по-добре, ако най-напред се освободим от тази двойка Баримор?
— В никакъв случай. По-голяма грешка не би могъл да направиш. Ако са невинни, ще бъде жестока несправедливост, а ако са виновни, в такъв случай изпускаме възможността да стигнем до тях. Не, не, просто ще ги оставим в списъка на заподозрените. Ако добре съм запомнил, в Баскервил хол има един коняр. Има и двама фермери от тресавището. После идват нашият приятел доктор Мортимър, който, вярвам, е напълно почтен, и съпругата му, за която не знаем нищо. Имаме и естественика Степълтън със сестра му, за която казват, че е привлекателна млада дама. Имаме и господин Франкланд от Лефтър хол — също непозната за нас личност, и още един-двама съседи. Това са хората, които трябва да бъдат обект на специално проучване от твоя страна.
— Ще направя всичко възможно.
— Оръжие имаш, нали?
— Да. Реших, че няма да е зле да го взема.
— Безусловно. Дръж денонощно револвера в себе си и бъди винаги нащрек.
Приятелите ни бяха запазили първокласно купе и ни чакаха на перона.
— Не, нямаме никакви новини — каза доктор Мортимър в отговор на въпросите на моя приятел, — но мога да се закълна в едно: през последните два дни не са ни следили. Никъде не излизахме, без да си отваряме очите на четири, така че никой не би могъл да убегне от погледа ни.