— Надявам се, че сте били винаги заедно.
— С изключение на вчерашния следобед. Когато дойда в града, обикновено си оставям един ден за развлечение, така че вчера прекарах в музея на хирургическия колеж.
— А аз отидох в парка да погледам хората — каза Баскервил. — Но не сме имали никакви неприятности.
— Все пак е било неблагоразумно — каза Холмс, като поклати мрачно глава. — Сър Хенри, моля ви да не излизате сам. Иначе ще ви се случи някое голямо нещастие. Намерихте ли другата обувка?
— Не, потъна вдън земя.
— Наистина ли? Много интересно. Довиждане — добави той, когато влакът се плъзна покрай перона. — Сър Хенри, помнете фразата от чудноватата старинна легенда, която доктор Мортимър ни чете: „Предпазвайте се от ходене из тресавището в късна доба, когато силите на злото властват!“
Когато перонът остана далеч зад нас, се обърнах и видях неподвижно изправената висока и строга фигура на Холмс, който гледаше втренчено след нас.
Пътувахме бързо и приятно. През цялото време си играех с шпаньола на доктор Мортимър и се опитвах да се сближа с двамата си спътници. След няколко часа черната почва премина в червеникавокафява, тухлите отстъпиха място на гранита, в оградените с жив плет пасбища пасяха червеникави крави, а буйната трева и разкошната растителност говореха за по-благодатен и по-влажен климат. Младият Баскервил се взираше нетърпеливо през прозореца и когато различи познатите очертания на девъншърския пейзаж, възкликна радостно.
— Доста свят обиколих, откак заминах, доктор Уотсън — каза той, — но никъде не видях гледка, която да се сравни с тази.
— Не съм срещал досега девъншърец, който да не се възхищава от своето графство — отбелязах аз.
— Това зависи не само от графството, но и от хората, които го населяват — каза доктор Мортимър. — Един поглед към кръглия череп на нашия приятел е достатъчен, за да откриете в него така присъщата за този народ разпаленост и силна привързаност. Нещастният сър Чарлс имаше много рядък череп, характерен с полугалски, полуиберийски строеж. Но вие сте били много млад, когато за последен път сте видели Баскервил хол, нали?
— Когато баща ми умря, бях вече юноша, но никога не съм виждал Баскервил хол, защото живеехме в малка вила на южното крайбрежие. След това заминах при наш приятел в Америка. Да ви кажа, всичко е така ново за мен също както за доктор Уотсън и горя от нетърпение да видя тресавището.
— Така ли? Тогава желанието ви е лесноизпълнимо. Ето ви един изглед от тресавището — каза доктор Мортимър, като посочи навън през прозореца.
Отвъд зелените квадрати на пасбищата и вълнообразните очертания на гората в далечината се извисяваше сив печален хълм със странно назъбено било — смътен и замъглен в далечината като фантастичен пейзаж от съновидение. Дълго време Баскервил не свали поглед от хълма и по израза на лицето му разбрах колко много значи той за него като пръв изглед от мястото, където хората от неговата кръв са властвали толкова дълго и са го белязали така дълбоко с печата си. Ето този човек с американски акцент и спортен костюм седеше в ъгъла на обикновеното железопътно купе, но като гледах мургавото му изразително лице, съзирах в него истински потомък на дългата редица пламенни, неукротими и властни мъже. Гъстите вежди, чувствителните ноздри и големите светлокафяви очи излъчваха гордост, доблест и сила. Ако сред суровото тресавище се изправим пред трудно и опасно изпитание, поне имах другар, за когото човек може да се изложи на всякакъв риск с увереността, че сър Хенри ще сподели храбро всички опасности.
Влакът спря на малка гара и тримата слязохме. Зад ниската бяла ограда ни чакаше кабриолет с чифт дребни набити коне. Пристигането ни, изглежда, беше голямо събитие, защото носачите, а и самият началник на гарата се струпаха около нас, за да ни пренесат багажа.
Беше тихо и мирно провинциално кътче и с толкова по-голямо учудване забелязах при изхода двама войници с тъмни униформи, облегнати на късите си карабини. Когато минахме край тях, те ни огледаха изпитателно. Коларят, дребно недодялано човече с грубо лице, поздрави сър Хенри Баскервил и след няколко минути вече се носехме бързо по широкия бял път. От двете ни страни се извисяваха хълмисти пасбища, иззад гъстия шумак надничаха стари островърхи къщурки, а отвъд този тих слънчев край на фона на вечерното небе се издигаха дългите и мрачни вълнообразни очертания на тресавището, начупени от зъбатите зловещи хълмове.