След закуска сър Хенри трябваше да прегледа безброй книжа, така че моментът бе благоприятен за моя излет. Хубав път, дълъг шест километра, ме отведе по края на тресавището до малко невзрачно селце, в което две постройки стърчаха високо над останалите. Оказаха се странноприемницата и къщата на доктор Мортимър. Началникът, който беше и бакалин на селото, си спомни добре за нашата телеграма.
— Разбира се, сър — каза той. — Аз предадох телеграмата точно както беше указано.
— А кой я връчи?
— Синът ми. Джеймс, ти миналата седмица нали предаде телеграмата на господин Баримор?
— Да, татко, предадох я.
— Лично на него ли? — попитах аз.
— Точно тогава той беше горе на тавана, така че не можах да му я връча лично, но я дадох на госпожа Баримор, която обеща да му я предаде веднага.
— Ти видя ли господин Баримор?
— Не, сър, нали ви казах, той беше на тавана.
— Щом не си го видял, откъде знаеш, че е бил там?
— Е, жена му сигурно е знаела къде е — тросна се началникът. — Нали е получил телеграмата! Ако имаше някаква грешка, самият Баримор щеше да се оплаче!
Изглеждаше безсмислено да разпитвам повече, но беше ясно, че въпреки хитрата уловка на Холмс нямахме доказателство, че точно тогава Баримор не е бил в Лондон. Да предположим обаче, че е бил там. Да предположим, че същият този човек последен е видял сър Чарлс жив и пръв е проследил неговия наследник при завръщането му в Англия. Какво следваше от това? Дали изпълняваше нечии поръчения, или имаше собствени коварни планове? Какъв интерес можеше да има да преследва Баскервилите? Спомних си странното предупреждение, изрязано от редакционната статия на „Таймс“. Негово дело ли беше или на някой друг, който се е опитал да осуети замислите му? Единственият приемлив мотив за тези действия бе изказан от сър Хенри: ако Баскервилите бъдат сплашени и прогонени, Бариморови ще си осигурят завинаги удобно жилище. И все пак подобно тълкуване бе съвсем неубедително, за да обясни коварния и тънко скроен заговор, който, изглежда, плетеше невидима мрежа около младия баронет. Самият Холмс каза, че сред множеството какви ли не разследвания, които е имал, още не се е бил натъквал на толкова заплетен случай. Докато крачех обратно по сивия пуст път, се молех приятелят ми да може по-скоро да се освободи и да пристигне тук, за да свали от плещите ми тежкото бреме на отговорността, която бях поел.
Шум от забързани стъпки зад мен и глас, който извика името ми, внезапно прекъснаха мислите ми. Обърнах се, очаквайки да видя доктор Мортимър, но за мое учудване подир мен тичаше непознат мъж. Беше нисък, възслаб, гладко обръснат и русокос, с малко постна физиономия и кокалеста долна челюст, на възраст между трийсет и четирийсет години. Носеше сив костюм и сламена шапка, през рамото му висеше тенекиена ботаническа кутия, а в едната си ръка държеше зелен сак за пеперуди.
— Много моля да ме извините за нахалството, доктор Уотсън — каза той, като се приближи запъхтян към мен. — Ние от тресавището сме непринудени хора и не чакаме официално запознанство. Може би сте чували името ми от нашия общ приятел доктор Мортимър. Аз съм Степълтън от Мерипит хаус.
— Вашата мрежа и кутията ми подсказаха това — казах, знаейки, че господин Степълтън е естественик. — Но вие как ме познахте?
— Бях се отбил при Мортимър и като минавахте, той ви посочи през прозореца на кабинета си. Понеже пътят ни е в една посока, реших да ви настигна и да ви се представя. Надявам се, че сър Хенри не се чувства зле от пътуването.
— Той е много добре, благодаря.
— Всички се опасявахме, че след печалната смърт на сър Чарлс новият баронет може би няма да иска да живее тук. Да се погребе един заможен човек в такова място, не е малко, но мисля, че не е необходимо да ви казвам какво голямо значение има това за цялата околия. Предполагам, че сър Хенри не е суеверен.