— Изглежда прекрасно място за препускане с кон.
— Естествено е да помислите така, но тази грешка е струвала досега живота на много хора. Виждате ли онези яркозелени, гъсто разхвърляни петна?
— Да. Изглежда, че там почвата е по-плодородна.
Степълтън се засмя.
— Това е Гримпенското мочурище — каза той. — Една грешна стъпка там означава смърт и за хората, и за животните. И вчера видях едно пони, залутано нататък. Не се върна вече. Дълго гледах главата му, протегната над тинята, докато най-после потъна и тя. Това място е опасно за преминаване дори в сушаво време, а след есенните дъждове е още по-опасно. Въпреки това аз мога да се добера до самото му сърце и да се върна. За Бога! Ето друго нещастно пони!
Нещо кафяво се мяташе в зеления папур. После един дълъг, мъчително гърчещ се врат се мярна отгоре и над тресавището прокънтя жален възглас. Замръзнах от ужас. Изглежда, нервите на моя спътник бяха по-здрави от моите.
— Свърши се с него — каза той. — Тинята го всмука. Две за два дни, а може би много повече. Свикват да ходят там, когато времето е сухо, и не могат да доловят разликата, докато тинята не ги сграбчи в лапите си. Лошо място е това Гримпенско мочурище.
— И вие казвате, че можете да влезете в него?
— Да. Има една-две пътечки, по които може да мине само много ловък човек. Аз съм ги открил.
— Но защо ви е трябвало да ходите из такова ужасно място?
— Виждате ли онези хълмове оттатък? Те са същински острови, отвсякъде заобиколени от непроходимото мочурище, което с течение на времето е стягало малко по малко обръча около тях. Там именно ще намерите редки растения и пеперуди, стига да имате ум, за да стигнете до тях.
— Ще си опитам щастието някой ден.
Степълтън ме погледна учудено.
— За Бога! Избийте тази мисъл от главата си — каза той. — Както е казано в Библията, кръвта ви ще падне върху мен. Уверявам ви, че няма и най-малка вероятност да се завърнете жив. Аз мога да ходя там, защото съм запомнил цяла сложна система от ориентири.
— Чакайте! — извиках аз. — Какво е това?
Продължителен нисък и неописуемо жаловит стон се извиси над тресавището. Изпълни целия простор и все пак беше невъзможно да се каже откъде идва. От глухо стенание премина в силен рев и после отново заглъхна в печална, трептяща жалба. Степълтън ме изгледа с особен израз на лицето.
— Странно място е това тресавище — каза той.
— Но какво е това?
— Селяните казват, че така вие Баскервилското куче, когато си иска жертвата. Чувал съм го един-два пъти, но не така ясно.
Със замръзнало от страх сърце огледах широкото хълмисто поле, изпъстрено тук-там със зелени тръстики. Нищо не трепваше над простора. Само два гарвана грачеха силно на една канара зад нас.
— Вие сте образован човек. Не вярвате на такива глупости, нали? — попитах. — Как мислите, какъв е този странен звук?
— Блатата издават понякога особени звуци. Или тинята се сляга, или водата се покачва, или нещо друго.
— Не, не. Това беше глас на живо същество.
— Възможно е. Чували ли сте някога какъв звук издава водният бик?
— Не. Никога.
— Много рядка птица, фактически вече изчезнала в Англия, но в тресавището всичко е възможно. Да, няма да се изненадам, ако разбера, че това, което чухме, е гласът на някой последен представител на този род.
— Това е най-непонятният и странен звук, който съм чувал през живота си.
— Да, общо взето, малко тайнствено място. Погледнете онзи хълм. Какво е това според вас?
По стръмния склон се виждаха двайсетина сиви каменни пръстена.
— Какво е това? Кошари ли?
— Не, жилища на почитаемите ни прадеди. Праисторическите хора са населявали гъсто тресавището и тъй като оттогава всъщност никой не е живял там, можете да намерите цялата домашна наредба така, както са я оставили. Ако сте любопитен да надзърнете вътре, ще видите дори огнището и леглото на праисторическия човек. Липсват само покривите.
— Но това е цяло градче. Кога е било населявано?
— В епохата на неолита. Точният период не се знае.
— С какво се е занимавал тогавашният човек?
— Пасял е добитъка си по тези склонове, а когато бронзовият меч е започнал да измества каменната брадва, се е научил да добива калай. Вижте големия ров на онзи хълм отсреща. Това е пак следа от неговата работа. Да, доктор Уотсън, около тресавището ще намерите много интересни неща. О, извинете ме за миг! Това е сигурно cyclopides.
Една малка мушица или молец прехвръкна над пътеката и Степълтън мигом се втурна да я гони с изключителна енергия и бързина. За мой ужас насекомото летеше право към мочурището, но моят нов познат не се спря и за миг и подскачаше след него от бабуна на бабуна, размахал във въздуха зеления си сак. Сивите му дрехи и зигзагообразните му отривисти подскоци уподобяваха и самия него на огромен молец. Стоях и наблюдавах тази гонитба със смесица от възхищение от неговата изключителна пъргавина и страх да не би да изгуби почвата под краката си в това вероломно мочурище, когато внезапно чух шум от стъпки и като се обърнах, видях на пътеката недалеч от мен една жена. Идваше откъм посоката, в която се виждаше облакът дим, подсказващ местонахождението на Мерипит хаус, но наклонът на местността я е бил скрил, докато не се е приближила съвсем.