Беше студена като лед.
— Утре ще се чувствате отлично.
— Мисля, че няма да мога да залича този звук от съзнанието си. Какво смятате да правим сега?
— Да се върнем ли?
— Не, за Бога! Излязохме, за да заловим онзи негодник, и ще го заловим. Преследваме каторжника, а нас може би ни преследва сатанинското куче. Тръгвайте! Ще стигнем докрай, ако ще всички изчадия на преизподнята да беснеят из тресавището.
Препъвахме се на всяка крачка в тъмното. Около нас стърчаха черните назъбени хълмове, а отпреде ни все още пламтеше жълтото петънце светлина. Няма нищо по-измамно от светлината в тъмна като катран нощ: струваше ни се, че свещта е ту далеч на хоризонта, ту на няколко метра от нас. Най-сетне видяхме мястото, откъдето идваше светлината, и се убедихме, че наистина е съвсем близо. Лоената свещ бе прикрепена в една пукнатина между скалите, които я ограждаха от всички страни и така я пазеха от вятъра, а и я правеха невидима от другаде освен откъм Баскервил хол. Един голям гранитен камък ни даде възможност да се доближим незабелязано. Притаихме се зад него и надзърнахме отгоре. Странна гледка представляваше тази самотна свещ, горяща сред тресавището, без следа от живот наоколо — само равният жълт пламък и отраженията по скалите от двете му страни.
— Сега какво ще правим? — прошепна сър Хенри.
— Ще чакаме. Трябва да е някъде наблизо. Вероятно ще се мерне наоколо.
Едва бях изрекъл тези думи, и го забелязахме. Между скалите зад пукнатината, в която гореше свещта, се подаде зло жълто лице; страшно, животинско лице, цялото обезобразено от белези. Това бяха следи от низките страсти на този човек. Изцапано с кал, с настръхнала брада и увиснали разрошени коси, това лице можеше да бъде на някой от древните диваци, обитавали бърлогите по склоновете на тези хълмове. Светлината под него се отразяваше в лукавите му очички, които се взираха кръвожадно наляво-надясно в тъмното като очи на хитър див звяр, дочул стъпките на ловците.
Очевидно нещо бе събудило подозренията му. Дали с Баримор имаха някакъв условен сигнал, който ние не бяхме подали, или имаше друга причина, за да мисли, че нещо не е наред, но по отвратителното му лице се четеше страх. Всеки момент можеше да угаси свещта и да изчезне в мрака. Затова незабавно се хвърлих напред, а сър Хенри — след мен. В същия миг каторжникът изкряска някакво проклятие и запокити един камък, който се пръсна в скалата, зад която бяхме скрити допреди малко. Когато скочи на крака и побягна, видях само, че е нисък и плещест. По някаква щастлива случайност в този момент луната се подаде зад облаците. Ние се втурнахме по билото на хълма, а Селдън вече тичаше бързо по другия склон, скачайки по камъните с пъргавината на планинска коза. Един сполучлив изстрел на револвера ми би могъл да го осакати, но аз бях взел оръжието си само за да се защитавам, ако ме нападнат, а не за да стрелям в гърба на невъоръжен човек.
Оказа се, че и двамата сме добри бегачи, при това в отлична форма, но скоро разбрахме, че няма никаква вероятност да го настигнем. Той дълго се мяркаше пред нас в лунната светлина, докато се превърна в малко петънце, устремено напред между скалите по склона на един далечен хълм. Тичахме ли, тичахме, докато не ни остана душа, но разстоянието помежду ни все повече растеше. Накрая спряхме, седнахме запъхтени на два големи камъка и го наблюдавахме, докато се изгуби в далечината.
И тогава се случи нещо извънредно странно и неочаквано. По някое време станахме от камъните и тръгнахме да си вървим, изоставяйки безполезната гонитба. Лупата беше ниско, от дясната ни страна върху долната част на сребърния й диск се открояваше назъбеният връх на една гранитна скала. И върху тази скала изведнъж се появи човешка фигура, очертана на блестящия фон като черна абаносова статуя. Не мисли, че е било халюцинация, Холмс! Уверявам те, виждах извънредно ясно фигурата на висок слаб мъж. Стоеше леко разкрачен, със скръстени на гърдите ръце и наведена глава, сякаш съзерцаваше необятната пустош от торф и гранит. Може би беше самият дух на ужасното тресавище. Във всеки случай не беше каторжникът. Фигурата се намираше далеч от мястото, където се бе изгубил Селдън. Освен това мъжът беше много по-висок. С вик на изненада посочих нататък, но докато се обърна към баронета, за да сграбча ръката му, човекът изчезна. Само острият връх на гранитната скала все още се врязваше в диска на луната, но от безмълвната неподвижна фигура нямаше и следа.
Исках да тръгнем натам и да огледаме скалата, но беше доста далеч. Нервите на баронета още не се бяха успокоили от онзи вой, който му бе напомнил мрачното семейно предание, така че нямаше настроение за ново приключение. Пък и той не видя самотната фигура на скалата и не усети трепета, който аз почувствах от странното й присъствие и властната поза.