— Кои са? — попита някой.
— Ей Богу, умните хора не задават въпроси. Който не знае нищо, не може да даде и показания и да навлече на другите беда. Ще кажа само, че са мъже, които при нужда вършат работата си чисто.
— Крайно време беше! — извика Тед Болдуин. — В тоя край хората са се разпасали. Ето миналата седмица трима от нашите били пренебрегнати от надзирателя Блейкър. Тоя тип отдавна си го е заслужил, така че ще си го получи с лихвата.
— Какво ще си получи? — попита шепнешком Макмърдо съседа си.
— Деловата част от един едър куршум! — шумно се разсмя мъжът. — Как ти се виждат нравите ни, братко?
Престъпната душа на Макмърдо, изглежда, вече беше възприела атмосферата на зловещата организация, на която бе станал член.
— Допадат ми — отговори той, — добро място за мъже. Няколко души, седящи редом, чуха думите му и изръкопляскаха.
— Какво има? — извика от другата страна на масата черногривият глава на управата.
— Новият ни брат, шефе, харесва нашите обичаи. За миг Макмърдо се изправи.
— Искам и да добавя, достопочтени съветнико, че ако има нужда от помощ, ще смятам за чест да бъда избран за тази цел от ложата.
Разнесоха се силни ръкопляскания. Сякаш ново слънце надникна иззад хоризонта. Но на някои от старейшините се стори, че това става прекалено бързо.
— Предлагам брат Макмърдо да почака, докато ложата има добрината да го призове — каза секретарят Харауей, посивял старец с хищни черти, седнал до председателя.
— Разбира се, тъкмо това имах предвид. Ще се подчиня на решението ви — каза Макмърдо.
— Ще ти дойде времето, братко — намеси се председателят. — Вземаме си бележка за твоето желание и смятаме, че ще работиш добре в тоя край. Довечера има да се свърши една дреболия, в която можеш да се включиш, ако желаеш.
— Предпочитам да изчакам нещо по-значително.
— Въпреки това ще дойдеш довечера, защото така ще разбереш по-добре какви са идеите на нашата общност. По-късно ще направя съобщение. А сега — и председателят погледна дневния ред — имам да поставя още един-два въпроса пред събранието. Първо искам ковчежникът да докладва какъв е банковият ни баланс. Трябва да определим пенсия за вдовицата на Джим Карнауей. Той загина в служба на ложата и ние трябва да възмездим загубата му.
— Джим бе застрелян миналия месец, когато се опитваха да убият Честър Уилкокс от Марли Крийк — осведоми го съседът на Макмърдо.
— В момента разполагаме с достатъчно средства — обади се ковчежникът с влогова книжка в ръка. — Напоследък фирмите проявяват щедрост. „Макс Линдър и компания“ платиха петстотин долара, за да не ги закачаме. „Братя Уокър“ изпратих сто долара, но аз взех решение да ги върна и да поискам петстотин. Ако не се обадят до сряда, хаспелите им ще излязат от строя. Миналата година, преди да проявят благоразумие, се наложи да подпалим въглетрошачката им. И още, Западната минна компания плати годишната си вноска. Имаме достатъчно пари, за да посрещнем нуждите.
— А Арчи Суиндън? — попита един брат.
— Той разпродаде, каквото имаше, и замина нанякъде. Старият дявол е оставил писмо до нас. Предпочитал бил да е свободен метач в Ню Йорк, но не и собственик на мини, държан за гушата от мафия изнудвачи. Господ ми е свидетел, че е добре, дето писмото се получи едва след като беше заминал. Сигурен съм, че повече няма да си подаде носа в долината.
Един възрастен, старателно избръснат мъж с приятно лице и благородно чело, седнал срещу председателя, се надигна от края на масата.
— Господин ковчежник — започна той, — мога ли да попитам кой е изкупил собствеността на човека, прогонен от нашата област?
— Можеш, братко Морис. Закупи я щатската компания на железниците в окръг Мъртън.
— А кой взе мините на Тодман и Лий, които бяха обявени за продан по същите причини миналата година?
— Същата компания, братко Морис.
— А кой купи железодобивните фабрики на Мансън и Шуман, както и на Ван Дехер и Атуд, които бяха продадени напоследък.
— Всички бяха купени от Западната минна компания „Гилмъртън дженеръл“.
— Не виждам какво значение има за нас кой купува такава собственост, братко Морис, след като нищо няма да бъде изнесено извън областта — каза председателят.
— Моите уважения, велики управителю, но според мен има голямо значение. Тази история продължава вече десет години. Постепенно прогонваме от бизнеса всички дребни собственици. И какъв е резултатът? На тяхно място се появяват големи компании, като тази на железниците и железодобива, чиято директори са в Ню Йорк и Филаделфия и изобщо не ги е грижа за нашите заплахи. Може да си отмъщаваме на местните шефове, но това просто означава, че тях ги сменят. За нас става опасно а дребните собственици не ни застрашаваха. Нямаха нито пари, нито власт. Стига да не ги изстисквахме докрай, щяха да ни се подчиняват. Но ако големите компании решат, че сме пречка на пътя им, няма да спестят нито средства, нито усилия, за да ни изобличат и да ни изправят на съд.