— Мислех си за други неща и когато ти дойде така тихо, сякаш стъпва фея, аз…
— Не, Джак, работата е друга — каза Ети, внезапно изпитала подозрение. — Покажи ми онова, което пишеш.
— Не мога, Ети.
Подозренията й се потвърждаваха.
— Значи е до друга жена! — извика тя. — Зная, че е до жена. Иначе защо няма да ми го дадеш? На съпругата си ли пишеш? Откъде да съм сигурна, че не си женен? Не си тукашен, никой не те познава!
— Не съм женен, Ети! Погледни ме, заклевам ти се! За мен ти си единствената жена на земята. Кълна се в Божия кръст!
Макмърдо така пребледня от вълнение, че Ети не можеше да не му повярва.
— Защо тогава не ми покажеш писмото? — извика тя.
— Дал съм дума да не го показвам, мила, и точно както изпълнявам обещанията си към теб, така не мога да изменя и на останалите. Това са дела на ложата, а те са тайна дори за теб. Видя, че се уплаших, когато ме докосна с ръка. А представяш ли си какво щеше да е, ако това бе ръката на детектив?
Ети разбра, че Макмърдо говори истината. Той я прегърна и прогони с целувка страховете и съмненията й. После каза:
— Седни сега до мен. Не е трон, подходящ за такава кралица, но друго твоят клет любим не може да ти предложи. Струва ми се, че той ще поправи тази грешка в най-скоро време. Кажи, успокои ли се вече?
— Как да се успокоя, Джак, след като зная, че и ти си престъпник като останалите, след като все някога ще дойде време да те изправят пред съда по обвинение в убийство? „Макмърдо мъчителят“, така те нарече вчера един от нашите наематели. Все едно че ме прободе с нож.
— Какво толкова, приказките са си приказки.
— Но той казваше истината!
— Е, мила, нещата не са толкова зле, колкото си мислиш. Ние просто сме бедни хора, които се опитват по собствен начин да бранят правата си.
Ети обгърна с ръце врата на любимия си.
— Откажи се, Джак. За Бога, откажи се заради мен! Ето затова идвам. Моля те коленопреклонно! Виж, коленича пред теб и те заклевам да се откажеш!
Макмърдо я вдигна на крака и притисна главата й към гърдите си, за да я успокои.
— Ти не разбираш, скъпа, за какво ме молиш. Как мога да се откажа, когато това означава да наруша думата си и да изоставя другарите си! Ако знаеш как стоят нещата, никога няма да искаш това от мен. Пък и да се съглася, не е възможно да го направя. Нима си мислиш, че ложата ще позволи да я напусне човек, научил всички тайни?
— И за това мислех, Джак. Имам план. Татко е спестил малко пари. Той не се чувства добре тук, защото страхът от братята вгорчава живота ни. Готов е да заминем. Ще избягаме заедно във Филаделфия или в Ню Йорк, някъде надалеч, където ще бъдем вън от опасност.
Макмърдо се засмя.
— Ръката на ложата е дълга. Нима си въобразяваш, че няма да ни стигне във Филаделфия или в Ню Йорк?
— Тогава да заминем на запад, или пък в Англия, или в Швеция, родината на татко. Където и да е, само по-далеч от тази Долина на страха!
Макмърдо си спомни за стария брат Морис.
— За втори път чувам да викат така на долината — каза той. — Изглежда, много хора се усещат затиснати от сянка.
— Тя помрачава всеки миг от живота ни. Нима допускаш, че Тед Болдуин ни е простил? Ако ти нямаше страха, щяхме ли да имаме някакъв шанс? Ако можеше само да видиш как ме гледа с тъмните си гладни очи!
— О, ще го науча аз на по-добри обноски! Само че, момичето ми, аз не мога да замина. Просто не мога, запомни го веднъж завинаги. Но ако ме оставиш да се оправя сам, ще се опитам да подготвя почтен изход.
— Няма почтеност в тези неща.
— Зависи как гледаш. Но ако ми дадеш половин година, ще уредя нещата така, че да мога да замина, без да ме е срам да гледам братята в очите.
Девойката радостно се засмя.
— Половин година! Обещаваш ли ми?
— Е, може да са седем-осем месеца. Но най-късно след една година ще напуснем тази долина.
Повече от това Ети не можа да постигне, но и то не беше малко. Появи се далечна светлинка, която разсейваше мрака на близкото бъдеще. За пръв път, откак Джак Макмърдо се бе появил в живота й, девойката се прибра у дома с поуспокоена душа.
Можеше да се очаква, че като член на тайното общество Макмърдо би трябвало да научава за всичките му дела, но твърде скоро се разбра, че организацията е нещо по-сложно и по-обхватно от една-единствена ложа. Дори и шефът Макгинти не бе изцяло запознат. Така нареченият областен делегат, който живееше в Хобсън Пач, властваше над няколко ложи и ги управляваше безпрекословно, като истински деспот. Макмърдо го зърна само веднъж — лукав сивокос човечец, който се движеше крадешком и стрелкаше със злобни очички. Името му беше Евънс Пот и дори великият шеф на Върмиса изпитваше при вида му погнуса и страх, каквито вероятно е изпитвал едрият Дантон към хилавия, но опасен Робеспиер.