Един ден Сканлан, който живееше заедно с Макмърдо, получи бележка от Макгинти, към която бе приложено послание от Евънс Пот. Пот съобщаваше, че им изпраща двама верни мъже — Лолър и Андрюс, с указания, как да действат в околността, като за каузата било най-добре да не се знаят подробности за задачата, която изпълняват. Той питаше дали главата на управата ще се погрижи да им намери удобно място за нощуване, докато дойде време да нанесат удара си? Макгинти беше добавил, че не е възможно външен човек да бъде укрит в синдикалния дом и ще се чувства задължен на Макмърдо и Сканлан, ако подслонят гостите за няколко дни в тяхната квартира.
Двамата мъже пристигнаха същата вечер, всеки с пътна чанта на рамо. Лолър беше възрастен, хитър, мълчалив и сдържан, облечен в стар черен сюртук. Като се добавеха меката филцова шапка и рошавата прошарена брада, напомняше пътуващ проповедник. Другарят му Андрюс беше още почти момче, непресторено и весело, с безгрижния нрав на курортист, който иска да се наслади на всеки миг от почивката. И двамата бяха пълни въздържатели и във всяко отношение изглеждаха образцови членове на тайното общество, като се изключи дребната подробност, че всъщност бяха убийци, неведнъж доказали изключителните си способности пред тази организация на смъртта. Лолър беше изпълнил четиринайсет подобни поръчки, Андрюс — три.
Макмърдо установи, че те охотно разказват за миналите си подвизи — споделяха ги с почти скромната гордост на хора, вършили добрини и служили безкористно на обществото. По отношение на бъдещата си задача пазеха мълчание.
— Избраха ни, понеже и двамата не пием — обясни Лолър. — Знаят също, че умеем да си държим езика зад зъбите. Не бива да се обиждате, ние изпълняваме заповедите на областния делегат.
— Разбира се, всички участваме солидарно в тези неща — каза Сканлан, другарят на Макмърдо, когато четиримата седнаха да вечерят.
— Така е. Готови сме да разказваме до зори как бяха убити Чарли Уилямс или Саймън Бард, както и за каквото и да е от миналото. Но за сегашната работа може да стане дума само след като я свършим.
— На пет-шест души тук имам какво да кажа — рече Макмърдо и изруга. — Но сигурно не сте тръгнали за Джак Нокс от Айрън хил, макар че самият аз съм готов немалко да направя, за да си го получи с лихвите.
— Не, засега нямаме предвид него.
— Да не сте дошли за Херман Щраус?
— И той не влиза в сметката.
— Е, не можем да ви принудим да ни кажете насила, но щеше да е добре да знаем.
Лолър се усмихна и поклати глава. Беше непреклонен.
Независимо че гостите си мълчаха, Сканлан и Макмърдо твърдо бяха решили да не изпускат „веселбата“, както казваха те. Затова, когато рано една сутрин Макмърдо чу, че гостите крадешком се измъкват по стълбите, той събуди Сканлан и двамата бързо се облякоха. Лолър и Андрюс бяха оставили вратата отворена. Още не се беше разсъмнало и на светлината от уличните фенери видяха далеч напред двамата мъже, крачещи един до друг. Последваха ги безшумно през дълбокия сняг.
Квартирата беше почти на края на града и не след дълго пратениците стигнаха до близкия кръстопът. Там чакаха трима мъже, с които Лолър и Андрюс оживено поговориха. Нататък продължиха петимата заедно. Ясно беше, че за предстоящата работа са нужни повече хора. От кръстовището тръгваха пътища за няколко различни мини. Пришълците поеха към Кроу хил — процъфтяващ рудник, уверено ръководен от Джосая Дън, управител от Нова Англия, който успяваше да поддържа реда и дисциплината въпреки терора.
Вече се разсъмваше и работниците, поединично или на групички, бавно напредваха по черния път.
Макмърдо и Сканлан се присъединиха към тях, като не изпускаха от очи хората, които следяха. Падна гъста мъгла и от дълбините й изведнъж се чу писъкът на парна сирена. Този сигнал означаваше, че остават десет минути до потеглянето на асансьорите и началото на трудовия ден. Когато стигнаха откритото пространство до шахтата, там вече чакаха стотина миньори, тропаха с крака и дъхтяха на измръзналите си пръсти, защото студът бе кучешки. Пришълците стояха отстрани до сградата на подемната машина. Сканлан и Макмърдо се изкачиха на една купчина шлака, откъдето всичко се виждаше като на длан. По някое време минният инженер, едър брадат шотландец на име Менгис, излезе от сградата и наду свирката, за да започне спускането на клетките.