— Задава се източен вятър, Уотсън.
— Според мен грешиш, Холмс. Прекалено е топъл.
— Добрият стар Уотсън! Единственото неизменно нещо в непостоянната ни епоха. И все пак се задава източен вятър, какъвто никога досега не е духал над Англия. Ще бъде леден и остър, Уотсън, и ще повали мнозина. Но това е Божият вятър и когато бурята отмине, слънцето ще огрее една по-чиста, по-добра, по-силна земя. Пали, Уотсън, време е да тръгваме. Разполагам с чек за пет хиляди лири, който трябва да се осребри по-скоро, понеже лицето, което го подписа, гори от желание да го анулира.
Записките на Шерлок Холмс, 1921–1927
Артър Конан Дойл
Кралският диамант
Приятно чувство обзе доктор Уотсън, когато отново се озова в разхвърляната стая на първия етаж на улица „Бейкър“, от която бяха започнали толкова много забележителни приключения. Той огледа научните таблици на стената, прогорения от киселини тезгях с химически вещества, облегнатия в ъгъла калъф с цигулката, кофата за въглища с тютюнева пепел, отръскана от лула. Накрая погледът му пробяга по свежото усмихнато лице на Били, младия, но много схватлив и тактичен прислужник, нарушил самотата и уединението, съпътстващи мрачната фигура на великия детектив.
— Поне външно нищо не се е променило, Били. Ти също. Надявам се, че и той?
Били хвърли леко загрижен поглед към вратата на спалнята и каза:
— Май спи в момента.
Беше седем часа вечерта на чудесен летен ден, но доктор Уотсън добре познаваше нередовния живот на стария си приятел и изобщо не се изненада.
— Това значи, че е потънал с някакъв случай?
— Да, сър, здравата работи. Дори се притеснявам за здравето му. Става все по-блед и слаб, нищичко не хапва. „Кога ще желаете да вечеряте, господин Холмс?“ — пита го госпожа Хъдсън. А той й отвръща: „В седем и половина вдругиден.“ Знаете как се държи, когато е погълнат от някое разследване.
— Да, Били, знам.
— Следи някого. Вчера излезе, предрешен като работник, който си търси работа. Днес беше бабичка. Дори аз не го познах, пък вече би трябвало да съм му свикнал — Били посочи с усмивка към едно дрипаво чадърче на дивана. — Това е от снаряжението на старицата.
— А защо, Били?
Момчето понижи глас, все едно обсъждаше велики държавни тайни.
— На вас мога да кажа, сър, но да си остане между нас. Става дума за Кралския диамант.
— Какво? Обирът за сто хиляди лири?
— Да, сър. Трябва да бъде намерен. Ей тук, на дивана, седяха самият министър-председател и министърът на вътрешните работи. Господин Холмс беше много любезен с тях. Бързо ги успокои и ги увери, че ще направи всичко възможно. А пък лорд Кантълмиър…
— Охо!
— Да, сър, разбирате какво значи това. Малко е надут, сър, ако ми разрешите да се изразя така. Нямам нищо против министър-председателя и министъра, който изглежда любезен, внимателен човек, но негова светлост нещо не понасям. И господин Холмс, сър. Представяте ли си, той не вярва в господин Холмс и е против ангажирането му. Всъщност иска му се господин Холмс да се провали.
— И господин Холмс го знае?
— Господин Холмс винаги знае всичко, което може да се узнае.
— Е, надявам се, че няма да се провали и лорд Кантълмиър ще бъде сразен. Но да те питам, Били, какво означава тази завеса пред нишата на прозореца?
— Господин Холмс заръча да я сложат преди три дни. Зад нея крием нещо забавно.
Момъкът пристъпи и дръпна завесата.
Доктор Уотсън не можа да сдържи изуменото си възклицание. Пред очите му беше восъчно копие на стария му приятел, облечено в халата на Холмс, с глава, обърната в полупрофил към прозореца и сведен, сякаш сгушен в креслото, детективът четеше невидима книга. Били вдигна главата и я показа на госта.
— Поставяме я под различни ъгли, за да изглежда по-достоверно. Нямаше да я докосна, ако щората не беше пусната. Но когато е вдигната, се вижда от улицата.
— Веднъж вече използвахме нещо подобно.
— Преди аз да се появя — каза Били. Той вдигна щората на прозореца и погледна към улицата. — Ей оттам ни следят. И сега на прозореца виси един. Вижте.
Уотсън тъкмо пристъпи напред, когато вратата на спалнята се отвори и се появи високият слаб силует на Холмс с бледо и изпито лице, но с обичайната енергична походка и жестове.
Той веднага се спусна към прозореца и свали щората.
— Достатъчно, Били. Излагаш се на смъртна опасност, моето момче, а какво ще правя без теб? Е, Уотсън, радвам се отново да те видя в старата бърлога. Идваш в решаващ момент.