— Вече разбрах.
— Свободен си, Били… Трудно ми е с този момък, Уотсън. Какво право имам да го излагам на опасност?
— Каква опасност, Холмс?
— От внезапна смърт. Тази вечер очаквам да се случи нещо.
— Какво?
— Да ме убият, Уотсън.
— Шегуваш се, Холмс!
— Дори и моето оскъдно чувство за хумор би родило по-добра шега. Но пък дотогава можем спокойно да си отдъхнем. Алкохолът разрешен ли ти е? Запалката и пурите са на старото си място. Настани се в твоето любимо кресло. Надявам се, че не си започнал да презираш лулата ми и евтиния ми тютюн. Напоследък го използвам вместо храна.
— А защо не се храниш?
— Понеже при глад умът се изостря докрай. Като лекар, драги Уотсън, не може да не признаеш, че кръвта, която отива за храносмилането, е за сметка на мозъка. А аз, Уотсън, съм само ум и нищо повече. Останалото е само придатък. Затова трябва да се грижа за ума.
— Но каква е тази заплаха, Холмс?
— О, да, в случай че успее, няма да е зле да разполагаш с името и адреса на убиеца. Предай ги на Скотланд ярд заедно с най-добрите ми чувства и прощалната ми благословия. Казва се Силвиус, граф Негрето Силвиус. Пиши, драги, пиши! „Мурсайд гардънс“ №136. Записа ли?
Тревога пробяга по откритото лице на Уотсън. Той чудесно разбираше на каква опасност се излага Холмс, и беше сигурен, че думите му по-скоро я омаловажават, отколкото преувеличават. Но докторът винаги беше проявявал решителност и доказа, че е на висотата на положението.
— С теб съм, Холмс. През следващите ден-два нямам работа.
— Както виждам, Уотсън, май не си образец за нравственост. Към останалите пороци си прибавил и послъгването. По всичко личи, че си лекар с натоварен график, който всеки час има повиквания.
— Не толкова важни. Но не можеш ли да уредиш този човек да бъде арестуван?
— Да, Уотсън, бих могъл. Точно това го тревожи.
— Защо не го сториш?
— Защото не знам къде е диамантът.
— А, да, Били ми каза, изчезналият Кралски диамант!
— Точно така, големият жълт диамант, шлифован във формата на розетка. Заметнах мрежата и хванах рибите. Но не диаманта. Какво постигнах? Ако те влязат зад решетките, светът наистина ще стане по-приятно място. Но не това е целта ми. Искам диаманта.
— Значи граф Силвиус е една от рибите, които си уловил?
— Да, при това не каква да е, а акула. Хапе. Другият е Сам Мъртън, боксьорът. Не е злодей, но е маша в ръцете на графа. Сам не е акула, той е тромава тъпа кротушка. И все пак също се мята в мрежата ми.
— Къде е граф Силвиус?
— Сутринта бях току до него. Виждал си ме като старица, Уотсън. Но днешното ми превъплъщение надмина всички досегашни. Той дори ми подаде чадърчето, което изпуснах. „Ако позволите, мадам“ — наполовина италианец, с онази южняшка изисканост, когато е в настроение, иначе същински дявол при други обстоятелства. Животът е пълен с чудати случки, Уотсън.
— Можело е да се превърне в трагедия.
— Е, да, вероятно можеше.
— Проследих го до работилницата на стария Щраубензее в Майнърис. Той му е измайсторил по поръчка въздушната пушка, която в този миг по всяка вероятност е зад отсрещния прозорец. Видя ли чучелото? Естествено, Били ти го е показал. Хубавата му главица всеки миг може да бъде пронизана от куршум. О, Били, какво има?
Момъкът се бе появил в стаята с визитка на поднос. Холмс й хвърли поглед с вдигнати вежди и развеселено изражение.
— Самият той. Трябва да призная, че ме изненада. Каква дързост, Уотсън. Смелчага. Вероятно си чувал за славата му като ловец на едър дивеч. Наистина, ако повали и мен, това ще е победен завършек на ловните му подвизи. Появяването му е поредното доказателство за нюха му — усетил е, че съм по петите му.
— Повикай полицията.
— Вероятно ще го сторя. Но не веднага. Би ли надникнал внимателно през прозореца, Уотсън? Виж дали някой не се мотае на улицата.
Уотсън предпазливо вдигна края на щората.
— Да, един здравеняк стои до вратата.
— Това ще да е Сам Мъртън, преданият, но глупавичък Сам. Къде е господинът, Били?
— В преддверието, сър.
— Въведи го, когато позвъня.
— Да, сър.
— Нека влезе независимо дали съм в стаята.
— Да, сър.
Уотсън изчака момчето да затвори вратата и се обърна със сериозно изражение към своя приятел:
— Слушай, Холмс, не мога да допусна това. Имаш си работа с ужасен човек, който не се спира пред нищо. Може да е дошъл, за да те убие.
— Нищо чудно.
— Настоявам да остана с теб.
— Ще пречиш.