— Чувал съм тези думи от немалко хора, пък ей ме на — усмихна се Холмс. — Приятен ден, господин Гибсън. Още много имате да учите.
Посетителят си тръгна ядосан, но Холмс продължи да пуши в невъзмутимо мълчание с отнесен поглед, втренчен в тавана.
— Някакви идеи, Уотсън? — попита накрая.
— Трябва да призная, Холмс, че това е човек, който би помел всяка пречка на пътя си, а като си спомня, че жена му вероятно е била такава пречка, която не е понасял, както недвусмислено ни каза Бейтс, струва ми се, че…
— Точно така. На мен също.
— Но какви са били отношенията му с гувернантката и как разбра за тях?
— Блъф, Уотсън, чист блъф! Щом сравних страстния, лишен от условности и съвсем не делови тон на писмото и сдържаността в поведението и външния вид, ми стана пределно ясно, че в този човек се таи чувство по-скоро към обвиняемата, отколкото към жертвата. Ако искаме да стигнем до истината, трябва да разберем какви са били отношенията между тези трима души. Видя как невъзмутимо реагира на пряката атака. После блъфирах, като се опитах да създам впечатление, че съм напълно сигурен, докато всъщност имах само подозрения.
— Може би ще се върне?
— Със сигурност ще се върне. Трябва да се върне. Не може да остави нещата така. Я, не се ли звъни? Ето, чуват се стъпките му. Е, господин Гибсън. Тъкмо казвах на доктор Уотсън, че се позабавихте.
Кралят на златото се върна много по-смирен, отколкото си бе тръгнал. Сърдитият поглед още издаваше наранено самолюбие, но здравият разум му бе подсказал, че ако иска да постигне целта си, трябва да отстъпи.
Обмислих нещата, господин Холмс. Май малко прибързах и приех думите ви погрешно. Имате пълно право да се опитвате да стигнете до фактите, каквито и да са, настойчивостта ви говори само във ваша полза. Но ви уверявам, че отношенията ми с госпожица Дънбар нямат никаква връзка със случая.
— Не мислите ли, че е моя работа да преценя това?
— Да, може би. Приличате на хирург, който иска да разполага с всички симптоми, преди да постави диагноза.
— Точно така. Уместно сравнение. И само пациент, който иска да измами лекаря си, би скрил истинските си оплаквания.
— Може и така да е, но ще признаете, господин Холмс, че повечето мъже биха се постреснали, ако ги питат направо какви са отношенията им с една жена, към която наистина изпитват сериозни чувства. Сигурно повечето хора имат тайно кътче в душата си, където не допускат натрапници. А вие направо нахълтахте в него. Но целта ви оправдава, тъй като аз се опитвам да я спася. Е, вече няма скрито-покрито, можете да питате каквото пожелаете. Какво искате да знаете?
— Истината.
Кралят на златото помълча малко, сякаш подреждаше мислите си. Унилото му набраздено от бръчки лице стана още по-тъжно и мрачно.
— Тя може да се изрази съвсем кратко, господин Холмс — каза накрая той. — Някои неща се изричат болезнено и трудно, затова няма да задълбавам повече, отколкото е нужно. Запознах се с жена си, докато търсех злато в Бразилия. Мария Пинто, дъщеря на държавен служител в Манаос, беше много красива. Тогава бях млад и с пламенно сърце, но дори сега, като се обърна назад хладнокръвно и трезво, не мога да не призная, че красотата й бе рядка и изключителна. Освен това беше забележителна личност, страстна, всеотдайна, пламенна, неуравновесена, съвсем различна от американките, които познавах. С две думи, влюбих се в нея и се оженихме. Едва когато чувството попремина — а това стана след години, — осъзнах, че нямаме нищо общо помежду си, абсолютно нищо. Любовта ми угасна. Може би щеше да е по-леко, ако и нейната бе преминала. Но нали знаете колко странни са жените! Каквото и да правех, нищо не можеше да я отвърне от мен. Ако съм бил груб с нея, дори жесток, както твърдят някои, то е, защото знаех, че успея ли да убия любовта й или да я превърна в омраза, и за двама ни ще е по-леко. Но нищо не можеше да я промени. И в английските гори тя ме обожаваше все така пламенно, както преди двайсет години по бреговете на Амазонка. Каквото и да сторех, бе ми неизменно предана. И тогава се появи госпожица Дънбар. Дойде в отговор на обява и стана гувернантка на двете ни деца. Вероятно сте виждали снимката й във вестниците. Всички твърдят, че и тя е много красива жена. Не съм светец и ще ви призная, че не можех да живея под един покрив с такава жена, да я виждам всеки ден и да остана безстрастен. Вините ли ме, господин Холмс?
— Не ви виня за чувствата. Бих ви упрекнал, ако сте ги изразили, тъй като младата дама в известен смисъл е била под вашата опека.
— Може би — каза милионерът, макар че за миг порицанието върна гневния блясък в очите му. — Не се правя на по-праведен, отколкото съм. Цял живот съм получавал това, което искам, а нищо не съм искал повече от любовта на тази жена. Казах й го.