— Поне ви предпочитам пред Скотланд ярд, господин Холмс — каза той. — Щом оттам се намесят в някое разследване, местните полицаи са лишени от всякакви заслуги при успех, а в случай на провал всички тях обвиняват. Чувал съм, че вие действате по-почтено.
— В този случай изобщо не е необходимо да се появявам — каза Холмс за явно облекчение на мрачния сержант. — Ако успея да го реша, не държа името ми да се споменава.
— Много великодушно от ваша страна. Знам, че и на вас може да се има доверие, доктор Уотсън. Е, господин Холмс, докато вървим, ми се ще да ви питам нещо. Не бих го казал на никой друг — той се озърна, като че ли почти не смееше да произнесе думите. — Не смятате ли, че може да се повдигне обвинение срещу самия господин Нийл Гибсън?
— Мислих за това.
— Не познавате госпожица Дънбар. Тя е прекрасна девойка във всяко отношение. Нищо чудно той да е искал да премахне жена си. Пък и американците не си поплюват с оръжието като нас. Револверът е бил негов.
— Това безспорно ли е установено?
— Да, сър. Единият от два еднакви.
— Единият ли? А къде е другият?
— Ами господинът има доста оръжия, какви ли не. Не успяхме да открием втория револвер, но кутията е за два.
— Ако има близнак, трябва да сте го открили.
— Ами всичките са на показ в къщата, ако искате, можете сам да ги разгледате.
— Вероятно ще го направя по-късно. Смятам заедно да идем да огледаме местопрестъплението.
Този разговор се проведе в малката приемна в скромната къща на сержант Ковънтри, която служеше за местен полицейски участък. Разходка от около осемстотин метра през обрулено от вятъра поле, обагрено в златно и бронзово от прегорелите папрати, ни отведе до странична порта, през която се влизаше в земите на имението Тор плейс. Пътеката водеше през красива дъбрава, а през една просека видяхме на билото на хълма голямата къща от камък и дърво, строена и достроявана през XVI и XVII век. Пред нас се простираше разлято езеро, осеяно с тръстики, тясно и сякаш разделено на две в средата, където над него се прехвърляше каменен мост. Водачът ни спря в подножието му и посочи земята.
— Тук лежеше тялото на госпожа Гибсън. Отбелязах мястото с този камък.
— Доколкото разбрах, видели сте го, преди да го преместят.
— Да, повикаха ме веднага.
— Кой?
— Самият господин Гибсън. Щом се разбрало, че е починала, той се втурнал насам с прислугата и се разпоредил нищо да не се пипа, докато не дойде полицията.
— Разумно. От вестниците разбрах, че е стреляно отблизо.
— Да, сър, съвсем отблизо.
— До дясното слепоочие.
— Точно зад него, сър.
— Как лежеше тялото?
— Възнак, сър. Нямаше никакви следи от борба. Никакви отпечатъци. Никакво оръжие. В лявата си ръка стискаше бележка от госпожица Дънбар.
— Стискаше ли, казвате?
— Да, сър, едва разтворихме пръстите.
— Това е много важно. Изключва хипотезата някой да е сложил бележката след смъртта й, за да изфабрикува лъжлива улика. Но чакайте малко! Доколкото си спомням, бележката е била съвсем кратка. „Ще бъда на моста Тор в девет часа. Дж. Дънбар.“ Така ли е?
— Да, сър.
— Призна ли госпожица Дънбар, че тя я е писала?
— Да, сър.
— Какво обяснение даде?
— Пази защитата си за делото. Не желае да каже нищо.
— Загадката определено е интересна. Въпросът с писмото е доста неясен, нали?
— Но, сър — възрази полицаят, — смея да твърдя, че това май е единственото ясно нещо в целия случай.
Холмс поклати глава.
— Ако допуснем, че бележката е истинска, сигурно е била получена доста преди това, да речем, един-два часа. Защо тогава още я е стискала в лявата ръка? Защо така грижливо я е взела със себе си? Не й е трябвала за разговора. Това не ви ли се вижда удивително?
— Да, сър, както го тълкувате, вероятно е така.
— Иска ми се да седна на спокойствие няколко минути и да размисля.
Холмс седна на парапета и видях как острите му сиви очи се стрелкат изпитателно на всички страни. Неочаквано скочи, изтича до отсрещния парапет, извади от джоба си лупата и започна да разглежда камъка.