— Да, спомням си добре.
— Веригата на разсъжденията ми по отношение на кучетата е аналогична. Кучето отразява живота в семейството. Кога си виждал игриво куче в тъжно семейство или пък унило куче в щастливо семейство? Кучетата на злонамерените хора също се зъбят, опасните хора имат опасни кучета. И случайните им настроения по всяка вероятност отразяват настроенията на господарите им.
Поклатих глава.
— Е, това е леко пресилено.
Той напълни отново лулата си и седна, без да обърне внимание на забележката ми.
— Практическото приложение на думите ми е свързано със загадката, която разследвам. Нали разбираш, кълбото е доста заплетено и аз търся някаква свободна нишка. А една от тях се крие във въпроса: „Защо Рой, вярното куче на професор Пресбъри, налита да го хапе?“
Облегнах се леко разочарован в креслото. Заради подобен банален въпрос ли трябваше да зарежа работата си? Холмс ме погледна.
— Добрият стар Уотсън! — каза той. — Така и не се научи, че най-сериозните въпроси могат да зависят от дреболиите. Не е ли странно на пръв поглед, че уравновесен възрастен учен… Разбира се, чувал си за Пресбъри, прочутия физиолог от Камфорд… Та не е ли странно, че подобен човек, който е имал вярно куче, изведнъж е бил нападан от него на два пъти? Какви заключения си правиш?
— Кучето е болно.
— Е, това предположение заслужава внимание. Но кучето не напада никого другиго, а и проявява враждебност към господаря си само в особени случаи. Странно, Уотсън, много странно. Хм, младият господин Бенет е подранил, ако звъни той. Надявах се, преди да дойде, да успея да си побъбря по-дълго с теб.
По стълбите се чуха забързани стъпки, почука се рязко и след миг се появи новият ни клиент. Беше висок напет трийсетинагодишен млад мъж, облечен елегантно, но в поведението му имаше нещо, което напомняше по-скоро свенливостта на студент, отколкото хладнокръвието на светски мъж. Той се здрависа с Холмс и ме погледна леко изненадан.
— Въпросът е много деликатен, господин Холмс — каза. — Не забравяйте какви са отношенията ми с професор Пресбъри както в лично, така и в професионално отношение. Наистина нямам право да говоря в присъствието на трето лице.
— Не се притеснявайте, господин Бенет. Доктор Уотсън е самата дискретност, а ви уверявам, че това е случай, в който най-вероятно ще имам нужда от помощ.
— Както обичате, господин Холмс. Сигурен съм, че ще разберете моята сдържаност по въпроса.
— Трябва да знаеш, Уотсън, че господин Тревър Бенет е асистент на големия учен, живее в дома му и е сгоден за единствената му дъщеря. Не можем да не се съгласим, че професорът има пълно доверие в неговата лоялност и преданост. Но те могат да се докажат най-добре, ако направим необходимото, за да изясним странната загадка.
— Надявам се, господин Холмс. Това е единствената ми цел. Запознат ли е доктор Уотсън с положението?
— Нямах време да му обясня.
— Тогава може би е най-добре, преди да ви съобщя за някои нови събития, да повторим основните факти.
— Аз ще го сторя — каза Холмс, — за да се уверите, че съм схванал събитията в точния им ред. Професорът, Уотсън, е известен в цяла Европа. Животът му е бил отдаден на науката. Никакъв скандал не е свързан с него. Вдовец е, има една дъщеря, Едит. Доколкото разбирам, е човек с мъжествен и уверен, може да се каже дори — войнствен, характер. Така са стояли нещата допреди няколко месеца. Тогава ходът на живота му се е нарушил. Той е на шейсет и една години, но се е сгодил за дъщерята на професор Морфи, негов колега в катедрата по сравнителна анатомия. Доколкото разбрах, не става дума за трезвото ухажване на улегнал човек, а по-скоро за страстно обезумяване, характерно за младостта. Професорът направо горял от страст. Дамата, Алис Морфи, е изключително красива и умна, затова увлечението на професора е напълно разбираемо. И въпреки това той не срещнал пълно одобрение у семейството си.
— Сметнахме, че увлечението му е твърде крайно — каза гостът ни.
— Точно така. Крайно и малко неестествено. Но професор Пресбъри е богат и бащата не предявил никакви възражения. Дъщерята обаче не мислела така, вече имало неколцина други кандидати за ръката й, които, макар и не толкова приемливи от практична гледна точка, били на далеч по-подходяща възраст. И все пак девойката май харесвала професор Пресбъри въпреки странностите му. Единствената пречка била възрастта. Горе-долу по същото време една загадка неочаквано хвърлила сянка върху обичайната рутина на професорския живот. Той направил нещо, което не бил вършил дотогава. Заминал, без да съобщи къде отива. Нямало го две седмици, а когато се върнал, изглеждал изморен от пътуването. Не обелил и дума къде е ходил, въпреки че по принцип бил открит човек. По една случайност обаче клиентът ни господин Бенет получил писмо от свой състудент в Прага, който бил много радостен да види там професор Пресбъри, макар че не бил успял да говори с него. Само благодарение на това близките му научили къде е бил. Ето че стигаме до същността. От този момент нататък у професора настъпила странна промяна. Той станал прикрит и потаен. Хората около него постоянно имали чувството, че вече не човекът, когото познавали, че някаква сянка е помрачила прекрасните му качества. Това не се отнасяло до интелекта му. Лекциите му били все така блестящи. Но в него се появило нещо ново, зловещо и неочаквано. Преданата му дъщеря неведнъж се опитвала да възобнови предишните отношения и да проникне зад маската, която сякаш си бил сложил. Доколкото разбрах, вие също, сър, сте правили такива опити — но всичко било напразно. А сега, господин Бенет, разкажете ни лично за случката с писмата.