— Трябва да ви кажа, доктор Уотсън, че професорът няма тайни от мен. Едва ли щеше да ми се доверява повече, ако му бях син или брат. Изпълнявах ролята на негов секретар, приемах всички документи, изпратени до него, отварях и сортирах писмата му. Скоро след връщането му всичко се промени. Каза ми, че очаква някакви писма от Лондон, които ще са белязани с кръстче под марката. Тях трябваше да отделям и да ги оставям лично за него. Наистина няколко такива писма минаха през ръцете ми, имаха споменатия белег и адресът бе надраскан с нечетлив почерк. Ако изобщо им е отговарял, отговорите не минаха през мен или през кошничката за писма, в която се събира обичайната ни кореспонденция.
— Не забравяйте кутията — вметна Холмс.
— О, да, кутията. От пътуването си професорът се върна с дървена кутийка. Само по това личеше, че е ходил в Европа — една от характерните дреболии, които обикновено свързваме с Германия. Остави я в шкафа с инструментите. Веднъж, докато търсех дрен, вдигнах кутийката. За мое учудване той много се ядоса и ме порица твърде сурово за любопитството ми. Подобно нещо не се бе случвало и аз се почувствах засегнат. Опитах да му обясня, че съм докоснал кутията съвсем неволно, но цялата вечер усещах, че ме гледа накриво и случката продължава да го гнети — господин Бенет извади от джоба си малък дневник и добави. — Било е на 2 юли.
— Вие сте превъзходен свидетел — отбеляза Холмс. — Вероятно ще ми потрябват някои от датите, които сте отбелязали.
— Този метод научих редом с още много неща от великия си учител. От мига, в който забелязах странното му поведение, разбрах, че е мой дълг да изследвам случая. Затова тук съм записал, че същия ден, 2 юли, Рой нападна професора в коридора, когато той излезе от кабинета си. Почти същото се разигра на 11 юли и както съм отбелязал по-късно — и на 20 юли. След това се наложи да го изпъдим в конюшнята. Той беше дружелюбно привързано животно… Но се опасявам, че ви отегчавам.
Господин Бенет каза последните си думи укорително, защото ясно пролича, че Холмс не го слуша. Лицето му бе застинало, а очите му се взираха унесено в тавана. С известни усилия той се опомни.
— Странно! Изключително странно! — промърмори той. — Тези подробности са нещо ново за мен, господин Бенет. Мисля си, че те съвсем променят същността на нещата, не смятате ли? Но вие споменахте някакви нови събития.
Приветливото открито лице на госта ни помръкна при потискащия спомен.
— Става дума за нещо, което се случи онази вечер — каза той. — Към два часа през нощта не можех да заспя и дочух глух неясен звук откъм коридора. Отворих вратата и надникнах. Спалнята на професора е в края на коридора…
— Това стана на…? — попита Холмс.
Гостът ни явно се подразни от това прекъсване.
— Казах ви, сър, че стана онзи ден, тоест на 4 септември.
Холмс кимна и се усмихна.
— Продължете, ако обичате.
— Той спи в края на коридора и за да стигне до стълбището, трябва да мине пред вратата ми. Преживяването беше наистина ужасно, господин Холмс. Имам се за човек, който не губи лесно самообладание, но гледката ме потресе. В коридора беше съвсем тъмно, с изключение на лъча светлина, който влизаше през единствения прозорец по средата. Видях, че по коридора приближава тъмна приведена сянка. Внезапно тя попадна под светлината и аз познах професора. Той лазеше, господин Холмс! Не точно на колене, а на крака и длани, с наведена глава. И въпреки всичко явно се придвижваше с лекота. Бях така вцепенен от гледката, че едва когато стигна до вратата ми, бях в състояние да пристъпя и да го попитам дали мога с нещо да му помогна. Отговорът му беше необикновен. Той се изправи рязко, избълва няколко злобни думи, отмина бързо и слезе по стълбите. Изчаках около час, но не се появи отново. Върна се в стаята си чак по светло.