— Какво утро, а, Холмс! Помислих си, че може да те срещна по пътя.
— Отиваш да плуваш, както виждам.
— А, пак ли прилагаш твоите трикове? — засмя се той, потупвайки издутия си джоб. — Вярно е. Макфърсън излезе рано и се надявам да го намеря на плажа.
Фицрой Макфърсън бе преподавателят по естествени науки — прекрасен доблестен младеж, чийто живот бе помрачен от един недъг — имаше слабо сърце вследствие на прекаран ревматизъм. Въпреки това беше роден атлет и се изявяваше отлично във всеки спорт, който не изискваше прекалено големи усилия. Зиме и лете ходеше да плува и аз често се присъединявах към компанията му, понеже също съм запален плувец.
В този миг видяхме и самия Макфърсън. Главата му се подаде над ръба на скалата, където свършваше пътеката. После се появи и цялата му фигура. Олюляваше се, сякаш беше пиян. Миг по-късно вдигна ръце и с вик рухна по очи. Двамата със Стакхърст се затичахме към него — деляха ни навярно четирийсетина метра. Побързахме да го обърнем възнак. Той очевидно умираше. Изцъклените му безжизнени очи и посинелите бузи не можеха да означават нищо друго. Само за миг по лицето му пробяга искрица живот и той промълви две-три думи, сякаш с всички сили се мъчеше да ни предупреди за нещо. Думите бяха слети и завалени, но различих последните две, които се откъснаха с вик от устните му: „Лъвската грива.“ Всичко звучеше крайно несвързано и непонятно и аз не успях да видя никакъв смисъл в чутото. Сетне той се привдигна, протегна ръце и падна настрани. Вече не дишаше.
Спътникът ми бе парализиран от ужас, но аз, както може да се очаква, бях наострил всичките си сетива. Така и трябваше да постъпя, защото веднага стана ясно, че сме се натъкнали на съвсем необикновен случай. Младежът беше само по панталони, а платнените му обувки бяха развързани. На раменете му бе наметната мушама, която при падането се свлече и оголи горната част на торса. Изумено втренчихме поглед в него. Гърбът му бе нашарен с тъмночервени ивици, сякаш го бяха шибали жестоко с камшик от тънка тел. Инструментът на побоя очевидно е бил доста гъвкав, защото дългите издути резки се виеха по плещите и ребрата му. По брадичката му се стичаше кръв, защото бе прехапал долната си устна в пристъп на силна болка. Измъченото му изкривено лице ясно показваше през каква ужасна агония бе преминал.
Седях на колене, а Стакхърст стърчеше прав до трупа, когато върху нас падна една сянка. Обърнахме се и видяхме Иън Мърдок. Мърдок преподаваше математика — висок и слаб мургав мъж, извънредно мълчалив и сдържан, който нямаше нито един приятел. Сякаш постоянно витаеше в своята възвишена, отвлечена област, населена с ирационални числа и конични сечения и твърде слабо свързана с всекидневния живот. Учениците му го смятаха за чудак и охотно биха го превърнали в прицел за шегите си, ако в жилите му не течеше чуждоземна гореща кръв — издаваха я не само смуглото лице и черните като въглен очи, но и сприхавият нрав, който избиваше в гневни изблици. Веднъж, раздразнен от кученцето на Макфърсън, Мърдок сграбчи малката твар и я изхвърли през прозореца. Стакхърст със сигурност щеше да го уволни за тази постъпка, ако математикът не притежаваше твърде ценни качества като учител. Такъв бе странният, изплетен от противоречия мъж, който сега стоеше до нас. Изглеждаше искрено потресен от гледката, макар че, ако се съдеше по инцидента с кучето, двамата с покойника едва ли бяха изпитвали особена симпатия един към друг.
— Горкият! Горкият! Какво да направя? Мога ли някак да помогна?
— С него ли бяхте? Можете ли да ни кажете какво се е случило?
— Не, не! Тази сутрин станах късно. Изобщо не съм ходил на брега. Направо от „Гейбълс“ идвам. Какво да направя?
— Бързо идете до полицейския участък във Фулуърт. Незабавно трябва да докладваме за случая.
Без да каже дума, Мърдок се втурна натам, а аз се залових за работа. Зашеметеният от трагедията Стакхърст остана до трупа. Естествено, първата ми задача бе да проверя дали има някой на брега. Застанал горе на пътеката, огледах плажа по цялата му дължина. Беше съвсем безлюден, като изключим две-три тъмни фигурки в далечината, движещи се към Фулуърт. Бавно заслизах по пътеката. Варовикът бе примесен с мека глина, тъй че често виждах отпечатъците от едни и същи стъпки и в двете посоки. Тази сутрин единствен Макфърсън бе минал по пътеката. На едно място зърнах следа от разтворена длан с ясно очертани пръсти. Това можеше да означава само едно — горкият Макфърсън бе паднал, катерейки се по стръмното. Тук-там имаше и кръгли отпечатъци, които показваха, че на няколко пъти се е свличал на колене. В края на пътеката бе лагуната, останала след отлива. Макфърсън се бе съблякъл до нея, кърпата му още си стоеше на един камък, сгъната и суха — очевидно изобщо не бе влизал във водата. Докато оглеждах внимателно твърдия чакъл, попаднах тук-там на малки участъци пясък, в който личаха следи от платнените му обувки, а също и от босите му ходила. Явно се бе готвил да се изкъпе, но ако се съдеше по сухата кърпа, не бе успял.