Холмс отново оглади листчето върху неизползваната си чиния. Аз се изправих, сведох се над него и втренчих поглед в любопитните писания, които изглеждаха така:
534 К2 13 127 36 31 4 17 21 41
Дъглас 109 293 5 37 Бърлстоун
26 Бърлстоун 9 47 171
— Какво значи това според теб, Холмс?
Явно е опит да се предаде секретна информация.
— Но каква е ползата от шифровано съобщение, ако не се знае шифърът?
— В дадения случай никаква.
— Защо „в дадения случай“?
— Защото за доста шифри мога да намеря ключа толкова лесно, колкото решавам кръстословици. Такива дребни занимания са развлечение за ума и не уморяват. Но тук е друго. Ясно е, че се имат предвид думи от определена страница на някаква книга. Докато не зная за коя страница от коя книга става въпрос, съм безсилен.
— А какво означават имената „Дъглас“ и „Бърлстоун“?
— Очевидно ги няма сред думите на въпросната страница.
— Защо тогава не е посочена книгата?
— Твоята вродена лукавост, драги Уотсън, която толкова радва приятелите ти, несъмнено няма да ти позволи да сложиш в един и същ плик и шифъра, и посланието. Ако ги получи друго лице, с теб е свършено. В случая обаче трябва и двете да пристигнат на погрешния адрес, за да стане беля. Втората поща за деня се бави, но няма да се учудя, ако с нея дойде обяснително писмо или дори самата книга, от която са взети тези цифри.
Изминаха няколко минути и предвиждането на Холмс се сбъдна. Влезе прислужникът Били и връчи очакваното писмо.
— Същият почерк — отбеляза Холмс, като разпечата плика. — Има и подпис — добави той, разгъвайки листа. — Напредваме, Уотсън!
Но когато прочете съдържанието, смръщи чело.
— Господи, какво разочарование! Е, Уотсън, очакванията ни не се оправдаха. Надявам се поне този човек, Порлок, да не пострада.
Писмото гласеше следното:
Уважаеми господин Холмс,
Оставям всичко. Много е опасно, той ме подозира. Усещам, че ме подозира. Дойде при мен съвсем неочаквано, след като вече бях написал адреса на плика и възнамерявах да ви изпратя ключа към шифъра. Едва успях да го прикрия. Ако го бе видял, нямаше да ми се размине. Но по очите му разбрах, че ме подозира. Моля ви, изгорете шифрованата бележка, защото вече не може за нищо да ви послужи.
Известно време Холмс мълча. Въртеше писмото в ръце и се мръщеше, вперил поглед в пламъците.
— В крайна сметка може да не е толкова сериозно — каза накрая. — Може да е само израз на гузната му съвест. Понеже си знае, че е предател, прочел е обвинение в очите на другия.
— А другият, предполагам, е професор Мориарти.
— Несъмнено! Когато някой от тази пасмина говори за Него, ясно е кого има предвид. За всички тях той е върховният.
— Но какво би могъл да направи професор Мориарти?
— Хм… Там е работата… Когато имаш насреща си един от най-големите умове на Европа, зад чийто гръб стоят всички сили на мрака, възможностите са безброй. Така че нашият приятел Порлок явно не е на себе си от страх. Ето, сравни почерка на бележката и на адреса върху плика, написан, както той твърди, преди зловещото посещение. Адресът е написан четливо и с твърда ръка. А писмото едва се разбира.
— Защо тогава го е написал? Защо просто не се е отказал?
— Защото се е опасявал, че в противен случай ще се опитам да го издиря и ще му навлека неприятности.
— Разбира се. Естествено — казах аз, взех първата бележка с шифъра и се взрях в нея. — Доста тревожно е, че това листче може да крие важна тайна, а не е в човешките възможности да бъде разгадана.
Шерлок Холмс отмести закуската и запали противната си лула, другар на дълбоките му размисли.
— Дали е така? — подхвърли той и се облегна назад, загледан в тавана. — Може би нещо убягва от твоя макиавелистки интелект. Да разгледаме проблема в светлината на чистата логика. Човекът има наум книга. Това е нашата отправна точка.
— Доста неопределено звучи.
— Да видим можем ли да ограничим обсега. Струва ми се, че загадката не е съвсем неразрешима, ако се съсредоточим. Имаме ли някакви данни за книгата?
— Никакви.
— Не, не, положението не може да е толкова лошо. Шифрованото послание започва с голяма цифра, с 534, нали? Ще приемем работната хипотеза, че 534 е страницата, към която отпраща шифърът. Значи нашата книга се превръща в дебела книга, а това все пак е крачка напред. Какви други сведения имаме за естеството на тази дебела книга? Следващият знак е К2. Как си го обясняваш, Уотсън?