Един-два пъти младият човек се опита да заговори най-близкия миньор, но получи само кратко грубо изръмжаване в отговор. Той се отдръпна, потъна в недружелюбно мълчание и унесено се взря през прозореца в тъмнеещия пейзаж. Гледката не беше радостна. Сред сгъстяващия се мрак пулсираха червените пасти на пещите по планинските склонове. До тях се извисяваха огромни камари шлака и сгур, стърчаха кулите над каменовъглените шахти. Мяркаха се групи мъже, дървени къщи със светващи един след друг прозорци; по спирките, следващи начесто една след друга, се тълпяха почернели от въглищата хора. Богатите с въглища и желязо долини на областта Върмиса не бяха курорти за ленивци или изнежени господа. Всичко носеше суровите белези на жестоката битка за оцеляване, на грубата работа, вършена от груби яки труженици.
Младият пътник се взираше в тази нерадостна картина с лице, чисто изражение представляваше смесица от интерес и отвращение. Очевидно гледката бе нова за него. Сегиз-тогиз вадеше от джоба си обемисто писмо, което преглеждаше, и си правеше някои бележки върху полетата. По някое време измъкна нещо отзад от пояса, един предмет, доста неочакван у човек с толкова кротко държане — възможно най-голям по размери флотски револвер. За миг на мъждивата светлина проблеснаха медните гилзи в барабана — значи оръжието беше заредено докрай. После мъжът побърза го прибере в тайния джоб, но оръжието все пак не остана незабелязано от работника на съседната пейка.
— Браво, приятел! — обади се той. — Добре си се приготвил!
Младият мъж се усмихна някак притеснено.
— Да, там, откъдето идвам, понякога имаше нужда и от това.
— Къде е това?
— Последно бях в Чикаго.
— Не си ли тукашен?
— Не.
— Не е чудно и сега да ти потрябва — подхвърли работникът.
— Така ли?
Младият мъж изглеждаше заинтригуван.
— Не си ли чувал какво става тук?
— Нищо особено не зная.
— Аз пък си мислех, че цяла Америка говори за това. Скоро и ти ще чуеш. Какво те води насам?
— Научих, че винаги се намира работа за търсещия.
— Членуваш ли в синдиката?
— Разбира се.
— Тогава сигурно ще получиш работа. Имаш ли приятели тук?
— Още не, но си имам начин да се сприятелявам.
— И как по-точно го правиш?
— Член съм на Древния орден на свободните хора. Няма град без негова ложа, а има ли ложа, ще имам и приятели.
Тези думи оказаха особено въздействие върху събеседника му, който хвърли подозрителен поглед към останалите пътници във вагона. Миньорите все така си шушукаха. Двамата полицаи дремеха. Работникът стана, премести се близо до младия мъж и протегна ръка.
— Дай си лапата!
Двамата се ръкуваха.
— Виждам, че говориш истината — каза работникът. — Но не е лошо да ме убедиш в това.
И той вдигна дясната си ръка до дясното слепоочие. Младият мъж веднага вдигна лявата си ръка и я опря до лявото си слепоочие.
— Тъмните нощи са неприятни — каза работникът.
— Да, ако пътуват чужди хора — отговори другият.
— Достатъчно. Аз съм брат Сканлан от ложа 341 в долината Върмиса. Радвам се, че идваш в нашия край.
— Благодаря. Аз съм брат Джон Макмърдо от ложа 29 в Чикаго с глава на управата Дж. Х. Скот. Е, имам късмет, че толкова бързо попаднах на брат.
— По тия места сме много. Ще видиш, във Върмиса орденът процъфтява. Но има нужда от млади хора като теб. Чудя се как един чевръст член на синдиката не е успял да си намери работа в Чикаго.
— Намирах си много работа — каза Макмърдо.
— Тогава защо замина?
Макмърдо погледна към полицаите и се усмихна.
— Мисля, че и ония юнаци биха искали да научат.
Сканлан съчувствено изпъшка.
— Загазил ли си? — попита шепнешком.
— Много.
— За затвор?
— И още как!
— Да не си убил?
— Да не говорим сега — каза Макмърдо, сякаш се сепна, че е казал повече, отколкото е възнамерявал. — Просто имах основателни причини да напусна Чикаго. А ти кой си, та си позволяваш така да ме разпитваш? — попита той и внезапно в сивите му очи зад очилата проблеснаха гневни искри.
— Добре, приятел, не исках да те обидя. Каквото и да си направил, момчетата ще те приемат. Закъде пътуваш?
— За Върмиса.
— Третата спирка. А къде ще отседнеш?
Макмърдо извади един плик и го поднесе към мъждивия газен фенер.
— Ето адреса: Джейкъб Шафтър, улица „Шеридан“. Един познат от Чикаго ми препоръча този пансион.