— А, май в Чикаго четох за тях. Това са банда убийци, нали?
— Мълчи, ако ти е мил животът! — миньорът зяпна изумено спътника си, вкаменен от уплаха. — Човече, няма да оцелееш дълго в нашия край, ако говориш на улицата. Малцина ги пребиха за далеч по-малко!
— Добре де, само това, дето съм прочел, знам за тия мъчители.
— От мен няма да чуеш, че не си прочел истината — каза човекът и се озърна разтревожено. Вглеждаше се в сенките, сякаш очакваше от там да изскочи някаква опасност. — Ако причиняването на смърт значи убийство, Господ ми е свидетел, че много убийства стават. Само недей да споменаваш името на Джак Макгинти във връзка с тях, човече, защото всичко изречено стига до него, а той не прощава. Ето я къщата, която ти трябва, онази навътре от тротоара. Както ще видиш, старият Джейкъб Шафтър е най-почтеният човек в този град.
— Благодаря ти — каза Макмърдо, ръкува се за сбогом с новия си познат, метна на рамо торбата и тръгна по пътеката към пансиона.
Вратата се отвори, след като почука, и Макмърдо се облещи изненадан. На прага стоеше млада, необикновено красива жена. Беше шведски тип — бяла и русокоса, с рязко изпъкващи в контраст красиви черни очи, които оглеждаха непознатия мъж с любопитство и мило стеснение, докато руменина заливаше бледото й лице. Застанала в осветения правоъгълник на вратата, тя представляваше най-прекрасната картина, която Макмърдо Ос виждал, още по-привлекателна на фона на мизерното потискащо обкръжение. Все едно теменуга, разцъфнала върху черна грамада от шлака. Той стоеше омагьосан и я гледаше безмълвно, докато тя наруши мълчанието.
— Помислих си, че е татко — каза тя с лек, но приятен шведски акцент. — Него ли търсите? Той отиде до центъра, чакам го всеки миг да се върне.
Макмърдо продължаваше да я гледа с неприкрито възхищение, докато тя не сведе очи, смутена от този властен посетител.
— Не, госпожице — каза накрая той. — Не идвам специално при баща ви. Търся си квартира и ми препоръчаха вашия пансион. Предполагах, че може би ще остана доволен, а сега вече не се съмнявам в това.
— Много бързо решавате — усмихна се тя.
— Само слепец не би го сторил — оправда се Макмърдо.
Девойката се засмя на комплимента.
— Влезте, господине — покани го тя. — Аз съм Ети Шафтър, дъщеря на господин Шафтър. Майка ми почина и аз се занимавам с домакинството. Седнете в гостната до печката, баща ми сега ще дойде. А, ето го. Можете веднага да се договорите с него.
По пътечката тежко крачеше едър възрастен мъж. Макмърдо накратко се представи. Адреса му бил казал в Чикаго един човек на име Мърфи, който пък го бил научил от друг. Старият Шафтър с готовност се съгласи. Младият мъж не се пазареше, прие веднага всички условия, явно парите не бяха проблем за него. Готов беше да дава за пансион по седем долара на седмица, и то в предплата.
Така Макмърдо, самоопределил се като беглец от органите на правосъдието, бе приютен под покрива на семейство Шафтър — стъпка, довела до извънредно дълга и тъмна поредица от събития, приключили в далечна страна.
Втора глава
Главата на управата
Макмърдо беше човек, който навред правеше впечатление. Където и да се появеше, не можеше да мине незабелязан. След седмица младият мъж стана най-познатият наемател на Шафтър. Там живееха още десетина-дванайсет души, все почтени майстори или дребни чиновници, хора от съвсем различен калибър в сравнение с младия ирландец. Вечер, когато всички се събираха, неговите шеги бяха най-смешни, приказката му — най-слушана, песните му — най-завладяващи. Беше роден за душа на компания и имаше такова излъчване, че винаги докарваше добро настроение у околните. Но и много пъти, както във влака, проявяваше склонност към внезапни силни изблици на гняв, всявайки наоколо респект и дори страхопочитание. И към закона, и към всички, свързани с него, Макмърдо показваше крайно презрение, което забавляваше едни от пансионерите, а други плашеше.
От самото начало младият мъж открито показваше запленеността си от дъщерята на собственика, не криеше, че тя бе спечелила сърцето му в мига, когато очите му бяха съзрели красотата и изяществото й. Макмърдо не беше муден ухажор. На втория ден обяви на девойката, че я обича, след което започна да го повтаря непрекъснато, без да обръща никакво внимание на опитите й да го обезкуражи.
— Какво, ако има друг? — противеше се той. Толкова по-зле за него. Да се оправя! Няма да пропусна късмета си в живота и най-съкровеното си желание заради някого! Можеш да ми отказваш, Ети, но ще дойде денят, когато ще кажеш „Да!“, а аз съм достатъчно млад, за да почакам.