Всичко беше разхвърляно и изобщо не си бях направил труда да въведа някакъв ред — не толкова от желанието да отдам заслуженото на моя наставник, както смятаха мнозина, а тъй като, първо, ме мързеше и не ми се занимаваше, второ, понеже нямах свой личен стил, нито стари семейни снимки, които да изложа на показ, нито вярвах в оная стара глупост, че „кабинетът е отражение на обитателя му“, макар че, ако приемем, че вярвах — той точно мен си ме отразяваше; и трето, открай време съм забелязал, че безпорядъкът подтиква към изповеди. Стерилната чистота и подредеността имат свойството да потискат студентската откровеност. Докато разхвърляният ми кабинет сякаш приканваше студентите ми да говорят свободно — да си мислят: ами след като обстановката така и така се отличава с пълна бъркотия, нима тъкмо моите глупави идеи ще й навредят още повече?
Но най-вече понеже ме мързеше и не ми се занимаваше.
Застанахме до голямата дъбова маса и се ръкувахме. Тя задържа моята секунда повече от необходимото, та ми се наложи да я отдръпна подчертано прибързано. Не че се случва кой знае колко често. Но не бих казал, че не се случва. Вече съм на тридесет и пет, но когато постъпих навремето — двадесет и нещо годишен млад професор — ставаше доста по-често. Нали помните оная сцена в „Похитителите на изгубения кивот“, където студентката беше написала на клепачите си LOVE YOU? И с мен се случи нещо подобно през първия ми семестър. С тази разлика, че първата думичка не беше точно LOVE, а втората — YOU беше заменена с ME. Не че това ми повдига в някакъв смисъл самочувствието. Ние, университетските преподаватели, се ползваме с огромна власт в някои отношения. Но да се вържеш по този начин или да си внушиш, че заслужаваш някак си подобно внимание, ще рече, че страдаш от несигурност и се нуждаеш от ласки повече от всяка търсеща бащинска фигура студентка. (Не желая да проявявам сексизъм, но почти винаги преподавателят е мъж.)
Седнах и зачаках следващия си посетител и използвах времето да хвърля око на компютъра вдясно върху бюрото ми. Беше на началната страница на университета, която, бих казал, имаше съвсем университетски вид. От лявата й страна — слайдшоу от ежедневието на кампуса: студенти от всякакви раси, вероизповедания, религии и полове прекарват времето си увлечени в приятна учебна дейност, взаимодействат помежду си и с преподавателите, имат и извънучебни занимания — общо взето, знаете за какво става дума. На минаващия през горната част на екрана надпис се виждаше емблемата на университета и най-лесно разпознаваемите му сгради, включително и престижният му параклис „Джонсън“ — едромащабен вариант на църквичката, в която бях наблюдавал бракосъчетанието на Натали.
В дясната част на екрана течеше лентата с университетски новини, та в момента, в който в кабинета влезе следващият по ред студент Бари Уоткинс и рече „Здрасти, шефе, к’во става?“, видях на лентата новина за нечия смърт, от която ми секна дъхът.
— Здрасти, Бари — отвърнах, без да откъсвам очи от монитора. — Сядай, сядай.
Той не само седна, ами и качи краката си върху масата. Знаеше, че няма да ми направи никакво впечатление. Бари ме посещаваше всяка седмица. Разговаряхме за всичко и за нищо съществено. Идваше по-скоро за някакъв разводнен вид психотерапия, отколкото с конкретна академична цел, но мен това не ме бъркаше.
А аз се вгледах още по-внимателно в монитора. Онова, което ме беше стреснало, беше голямата колкото пощенска марка снимчица на починалия. В началото дори не го познах — не поне от толкова далеч, — но ми се видя млад човек. Не че това е кой знае колко необичайно в некролозите. В много от случаите от университета не си правят труда да намерят по-скорошна снимка, ами вадят онази от годишника на университета. В конкретния случай обаче веднага си личеше, че става дума за нещо съвсем различно. Прическата например изобщо не беше като от 60-те или 70-те години. Пък и самата снимка не беше черно-бяла, каквито слагаха в годишниците чак до 1989 година.