Сега пък с кого разговаряше?
Опааа! — рекох си. Значи наоколо има още народ. Май ми е време да си вървя. Дали ще викам полиция, или няма, все тая. Но оня е въоръжен. А аз не съм.
Hasta luego, mofos2.
Тъкмо хвърлях последен поглед през прозореца, когато зад гърба ми се чу кучешки лай. И замръзнах на място. Но не и Брадаткото. Той извърна рязко глава към лая — и съответно към мен, — все едно някой я беше дръпнал с конец.
И погледите ни се срещнаха през стъклото. За абсолютно кратко време — за една стотна от секундата, най-много за две — нито един от двама ни не шавна. Просто се гледахме шокирано, не знаейки как да тълкуваме видяното, но след това Брадаткото насочи оръжието към мен и дръпна спусъка.
Паднах назад в мига, в който куршумът раздроби прозореца.
Проснах се на земята. Отгоре ми се посипа дъжд от стъкълца. Кучето не млъкваше. Претърколих се, успях да се изпорежа по стъклата и се изправих на нозе.
— Стой!
Друг мъжки глас, откъм лявата ми страна. Не успях да разпозная гласа, но човекът беше на открито. Бягай оттук, рекох си. Нямаш време да мислиш, нито да се двоумиш. Така че хукнах с пълна газ в противоположната посока. С действащи като бутала нозе взех първия завой покрай ъгъла, почти спасил се.
Или поне аз така си мислех.
Малко по-рано бях приписал на спайдърменските ми сетива способността да предугаждат опасностите. Но в конкретния случай въпросните сетива направо се бяха изложили.
Защото зад ъгъла ме причакваше друг мъж. Готов за появата ми, с бейзболна бухалка в ръка. Успях да спра нозете си, но за друго не ми остана време. Дебелата част на бухалката полетя към мен. Никакво време да реагирам. Никакво време да предприема каквото и да било, а не да стоя и да гледам тъпо. Бухалката ме нацели точно по средата на челото.
Свлякох се на земята.
Може и да ме е ударил повторно, нямам представа. Очите ми се превъртяха нагоре и аз изключих напълно.
Двадесет и първа глава
Първото, което усетих с идването си в съзнание, беше болката.
Не можех и да мисля за друго, освен за всеобхватната, масивна болка и как да я намаля. Имах чувството, че ми е сцепена главата, че парченца от раздробена кост се носят на воля из черепа ми, а острите им връхчета раздират най-чувствителната ми мозъчна тъкан.
И най-лекото преместване на главата ми настрани беше достатъчно, за да разяри още по-силно острите връхчета. Спрях, примигах с очи, после примигах повторно в желанието си да ги отворя, накрая се отказах.
— Свести се.
Констатацията бе направена с гласа на Куки. Пак се напънах да отворя очи. Готов бях с пръсти да помръдна клепачите си. Отплувах отвъд болката. За целта ми бяха необходими няколко секунди, но в крайна сметка се добрах дотам. След още няколко секунди успях да фокусирам погледа си и да огледам новата обстановка.
Вече не бях навън.
Това поне беше ясно. Над главата си виждах голия гредоред на покрива. Очевидно не бях в къщата на Куки. Тя беше едноетажна. Това тук приличаше повече на хамбар или стара ферма. И тъй като отдолу ми имаше дървен под, изключих хамбара като възможност.
Присъстваше Куки. Налице беше и Дениз. Появи се и Брадаткото и ме огледа с чиста, неподправена омраза. Нямах представа на какво се дължи. До вратата вляво от мен стоеше друг мъж. А трети седеше пред екрана на компютър. И двамата ги виждах за пръв път.
Брадаткото задържа продължително злобния си поглед върху ми. Изглежда, очакваше да задам дежурен въпрос от рода на „Къде съм?“. Аз обаче мълчах. Използвах времето да се овладея и да си събера мислите.
Изобщо не ми беше ясно какво става.
Не преставах да местя погледа си с надеждата да усетя естеството на помещението. А и да открия път за бягство. Установих наличието на една врата и три прозореца, всичките затворени. Освен дето вратата се и охраняваше. Отчетох и това, че поне един от присъстващите беше въоръжен.
Налагаше се да проявя търпение.
— Говорѝ! — заповяда ми Брадаткото.
Нищо не казах. Той ме изрита в ребрата. Изстенах, но не помръднах.
— Недей, Джед — възпря го Куки.
Брадаткото Джед не отместваше погледа си от мен. Очите му горяха от ярост.