Фред докосна оръжието, скрито в джоба на сакото на доктора, като си мислеше: „Ще дойда, хубаво. Точно така планирам. Но още не.“
Малките измазани къщички на улица „Скот“ на около шест метра от пътя бяха сбутани една до друга като крави на водопой. Къщата, която търсеше Фред, беше жълто-кафява с кафяви капаци и едноместен гараж.
Ето зелената морава и лимоновото дърво, точно както си ги спомняше. Колата беше в гаража, а вратата зееше отворена.
Великолепно. В точния момент.
Фред Бринкли извървя шестте метра асфалтов път и влезе в гаража. Мина покрай светлосиньото БМВ от 1995-а и взе безжичния пневматичен пистолет от масата с инструменти. Зареди го, стреля в стената, за да се увери, че работи. Щрак.
После се качи по стълбите, натисна дръжката и стъпи на дървения под в дневната. За момент се спря на прага на храма.
Взе подвързаните с кожа фотоалбуми от високия скрин, дръпна акварелния портрет от статива и понесе всичко към кухнята.
Тя седеше на масата, преглеждаше сметките. Малкият телевизор беше включен, течеше шоуто със съдебни случаи.
Тъмнокосата жена обърна главата си, когато той влезе в кухнята, а очите й се разшириха, докато се опитваше да осъзнае ставащото.
— Ола, мамасита7 — поздрави я ведро той. — Аз съм. Време е за шоуто на Фред и Елена Бринкли.
Глава 131
— Какво търсиш тук, Алфред? — попита майка му.
Фред остави пневматичния пистолет на плота, заключи вратата на кухнята след себе си. После разгърна албума, показа на майка си снимките на Лили в бебешки дрешки, на Лили с мама, Лили с детския си бански костюм.
Фред гледаше как очите на Елена се отваряха все по-широко, когато той взе акварелния портрет на Лили и разби стъклото в плота.
— Не!
— Да, мамче. Да, госпожо. Тези изображения са мръсни. Ужасно мръсни.
Той отвори миялната машина и натъпка албумите в долната част, акварелния портрет — в горната. После затвори вратата на миялната машина, след като беше натъпкал цялата колекция от снимки на покойната си обожествена сестра и нагласи таймера на пет минути.
Чу как часовникът затиктака.
— Алфред — каза майка му и стана, — не е смешно.
Фред я бутна обратно на стола.
— Водата няма да потече още пет минути. Единственото, което искам, е да ме удостоиш с цялото си внимание за четири минути. После ще извадя безценните ти албуми.
Дръпна стол и седна до майка си. Тя го погледна по начина, с който му демонстрираше пълното си пренебрежение и който бе намразил за цял живот.
— Не съм приключил с изказването си в съда от онзи ден — каза той.
— Имаш предвид деня, в който наговори онези гнусни лъжи — отвърна му тя, извъртя глава към миялната машина и стрелна с очи заключената врата на кухнята.
Фред извади от джоба си пистолета берета, който беше взел от пазача. Освободи предпазителя.
— Искам да си поговорим, мамо.
— Не е зареден.
Фред се усмихна, после стреля в пода. Лицето на майка му посивя.
— Сложи си ръцете на масата. Хайде. Искаш си снимките обратно, нали?
Фред грабна едната ръка на майка си и я сложи на масата, опря пневматичния пистолет до ръкава й и натисна. Щрак.
После закова ръкава й от другата страна. Щрак-щрак.
— Виждаш ли? Какво си мислиш? Че ще те нараня? Не съм луд, нали знаеш.
След като обездвижи първия ръкав, той закова и другия, майка му подскачаше при всяко щракване и сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
Копчето на миялната машина се извъртя малко с изтичането на поредната минута.
Тик, так, тик.
— Върни ми снимките, Фред, само те ми останаха…
Фред доближи устни до ухото на майка си. После пошепна театрално.
— Излъгах в съда, мамо, защото исках да те нараня. Исках да ти покажа как се чувствах аз през цялото време.
— Нямам време да те слушам — каза Елена Бринкли, леко си дръпна ръцете, платът на блузата се обтегна.
— Имаш време. Днес ще стане дума за мен, разбираш ли? — каза той и продължи да забива пирони до лактите й.
Щрак, щрак, щрак.
— Истината е, че исках да мърсувам с Лили, а вината за това е само твоя, мамо. Защото ти превърна Лили в секскукла с тези къси полички, лакирани нокти, високи токчета. Тя беше на дванайсет години. Какво си мислеше? Че ще я накиприш така, без някой да поиска да я оправи ли?