Грубата превръзка бе засъхнала по краищата, но от центъра на раната все още се просмукваше тъмна кръв.
— И аз съм свещеник — неочаквано каза мъжът. — Монах.
— Будист?
— Шинто21.
— Значи си от Япония, така ли?
— Чувал си за шинто?
— По-скоро съм чел, а освен това се запознах с няколко шинтоистки монаси от твоята родина миналата година в Чикаго. От кой остров си?
— Хокайдо.
— Онези хора бяха от Хоншу.
— Хай. Голям град, много хора.
— Шинто не означава ли „пътя на боговете“?
Джейкъб отлепи превръзката от раната и мъжът леко трепна в мига, в който последния слой тънък бинт се отдели заедно с парченце съсирена кръв. Отдолу, точно под лявата ключица, се показа малка кръгла дупка. Плътта наоколо изглеждаше травмирана, но не се забелязваше зачервяване, нито признаци на инфектиране.
— Да. Ками-но-мичи — отговори с малко закъснение мъжът с глас, в който не се долавяше никакво безпокойство от докосванията на Джейкъб. — Ками означава „по-висш“ — боговете над нас.
Куршумът бе проникнал в гърба през мускул, беше се плъзнал по едно от ребрата и се бе отклонил, за да излезе отстрани — там се виждаше друга голяма дупка, на около два пръста под първата. Дишането му звучеше нормално, значи дробът му не бе засегнат. Изведнъж Джейкъб почувства колко е нелепо да прави подобни заключения — та кой бе той, да не би да беше хирург?
— Можеш да благодариш на боговете над нас, че в момента не се разхождаш заедно с тях — каза Джейкъб, забравил за миг за собствените си болежки. — Трябва ни нещо, с което да почистим тази рана.
— Спирт.
— Имаш късмет — предният вагон е пълен с пътуващи артисти. Къде намери този бинт?
Мъжът посочи топ памучна марля, сложен на един сандък край тях.
— То това си е цяла болница — въздъхна Джейкъб, размота марля от топа и започна да я нагъва за по-плътно. — Разкажи ми за свещеника… онзи, дето те учил на английски.
— Живееше в нашия храм. Американски мисионер.
— Аха, дошъл да ви покръсти в правата вяра, нали?
— Накрая ние го направихме един от нас… още е там.
— Е, едно добро дело влече след себе си друго. Май трябва да отида за спирт.
За миг Джейкъб се поколеба да помръдне. Не знаеше дали мъжът му има достатъчно доверие, за да го пусне. Явно беше така — той дори не се обърна.
— Къде си чел за шинто? — попита японецът.
— В една книга от моята библиотека у дома — превод на английски, разбира се. Не си спомням заглавието…
— „Коджики“?
— Да, мисля, че беше така.
— Къде си видял тази книга?
— Един от шинтоистките свещеници ми я подари миналата година в Чикаго по време на Парламента — каза, че била първият превод, който изобщо бил правен.
— А виждал ли си друго копие? — продължи мъжът и този път се обърна с жив интерес. — На японски?
— Не — отговори Джейкъб, но въпросът, кой знае защо, не го изненада. Напротив, в съзнанието му нещо се намести, макар да не можеше да определи точно какво. — Защо?
Мъжът го изгледа втренчено със странните си матови очи.
— „Коджики“ — първата книга — беше открадната от храма.
— Не знам защо, но очаквах да ми кажеш това — тихо произнесе Джейкъб.
26 септември 1894
Влакът ни тръгна точно в единайсет тази сутрин — ако не друго, американците са маниаци на тема точност. В момента пътуваме на „Панаирния експрес“, пуснат миналата година, за да поеме трафика до и от Световното изложение. Ще изминем осемстотинте мили до Чикаго за под двайсет часа — необикновен факт, заедно с луксозното обзавеждане на влака. При това не просто лукс, а лукс от най-висша класа. Борбата за доларите на клиента е начин на съществуване тук: повече, по-бързо, по-голямо — това фетишизиране на подобренията е безкрайно, но в една страна без история мислите на всички неизбежно са насочени единствено към бъдещето. И все пак, преди да помислят, че най-сетне са напълно цивилизовани, трябва нещо да направят по отношение на тази своя пристрастеност към обществените плювалници.
Пътуваме на север все покрай разлялата се нашироко река Хъдсън. Влакът току-що подмина най-крайните предградия на града и сега ни приветства такава пищна картина от есенни цветове, каквато никога не съм подозирал, че е възможно да съществува. Ако Създателят на нашата вселена е бил художник, той буквално е излял кутиите си с боя из тези гори: червено, ръждиво, алено, виолетово, кехлибарено и златно — все блестящи и сякаш излъчващи вътрешна светлина под лъчите на яркото и топло слънце. Хотърн е наричал този район свой дом; Ървин, Мелвил и Купър — също; най-малкото, което би могло да се каже за тези места, е, че са вдъхновяващи. Майор Пепърман, нашият неуморим домакин, нарича това великолепно време не циганско, а „индианско“ лято. И наистина не е толкова трудно човек да си представи индианци, заселили се сред тези гъсти гори, занимавайки се… занимавайки се с всичко онова, с което се занимават индианците — гребане в кану, стрелба с лък, бродене по скалистите хълмове на западния бряг.
21
Древната религия на Япония, в която имало много богове, олицетворяващи различни части на природата и в която специално място заемали мъртвите. — Б.пр.