някакво определено място. Поне разполагах с много вода, годна за пиене. Накрая започнах да пълзя, после дори се поизправих, решен да определя границите на мястото, където се намирах: беше няколко квадратни метра, колкото малка стая, и можех да стоя полуизправен само в центъра. Светът ми се бе свил до тази пещера. В известен смисъл ми бе уютно. Не е голяма разликата между гробница и утроба… Така че за известно време, преди да ме бе обхванала паниката, се чувствах безкрайно спокоен. Това е любопитно: когато живееш в тъмнина — имам предвид, когато се движиш, заспиваш и се събуждаш в пълен мрак — много се доближаваш до истинската си природа. Вниманието ти не се отклонява от образа в огледалото, от мръсотията под ноктите, от захабеността на ръцете ти. Оставаш сам със себе си, който и да си ти. Чуваш един заповеднически глас да пита отвътре: Кой съм аз? Какъв съм аз? Първите няколко дни в моето усамотените започнаха с тези въпроси. Накрая започнах да подлагам на съмнение всичко. Дори най-основните предположения загубват стойността си, когато осъзнаеш, че всичко, което имаш, всичко, с което разполагаш, е онова, което се намира в съзнанието ти… Бих останал и по-дълго там, но нямах храна. По време на огледа на пещерата бях установил, че тя няма друг изход — трябваше да се върна обратно в реката. Изчаках да си възвърна поне малко силите и скочих обратно. Подводните течения тук не бяха така стремителни, така че можех да плувам доста дълго в различни посоки, но абсолютната тъмнина и невъзможността да изплувам където пожелая, ме караха да се връщам на мястото, където се бях свестил. Нямах представа колко дни са изминали — това за сетен път доказва колко зависимо е чувството ни за време от цикъла ден — нощ, но постепенно силите ми бяха достигнали възможния си връх — все пак не се хранех — и скоро щяха да започнат да угасват. Заложих всичко на един последен опит… Скочих в реката, загребах към дълбокото и не след дълго подминах точката, от която все още бих могъл да се върна. Животът ми в тъмнината бе изострил останалите ми сетива до неподозирана степен и можех да долавям и най-слабите промени в течението, така че се оставих на него — и без това безсмислената съпротива не можеше да ми донесе нищо. Седмиците минаваха една след друга, запасът ми от въздух се изчерпваше и бях на прага да се предам, мислейки си колко приятно ще бъде да махна с ръка на всичко… но в следващия миг видях светлина във водата и извиках на помощ последния си запас сили, които бях съхранил за този миг. Загубих съзнание в момента, в който главата ми се подаде над повърхността. Течението ме понесе към брега. Там и дойдох в съзнание, заплел се в камъша като Моисей. Беше към полунощ и се намирах на един речен завой… Докато идвах на себе си, постепенно осъзнах един необикновен факт: всяка моя грижа, всяко бреме, което бях свикнал да нося до този момент, бяха изчезнали. Помнех с удивителна яснота обстоятелствата, при които бях паднал и… толкова. Това повече не ме вълнуваше. В освободеното място се бе настанила една лекота, някакво чувство на свобода, изтръгване от оковите на гравитацията. Семейството ми… брат ми… личните ми терзания… Чувам мислите ти, Дойл: „Това е заради липсата на кислород — повредил се е мозъкът му“. Вярвай в каквото си щеш, но онова, което ми се случи в онази пещера, може да се сравни само с второ раждане. Беше шанс да започна нов живот. Бях се отървал от мъртвото тегло на Джек Спаркс по същия начин, по който змията хвърля кожата си. Наистина, щом всички смятат този човек за мъртъв — а и как да не го смятат след такова ужасно падане пред очите на толкова много свидетели? — е, защо да не им услужа?… Видях звезди над главата си в нощното небе и за пръв път се вгледах в тях, освободен от бремето на отчаянието, обладан от необикновено чувство на вътрешна обективност, на каквото никога не бях подозирал, че съм способен: камъни, вода, дървета, поляна, луна — виждах всяко нещо такова, каквото е, а не през сянката на вътрешните ми демони. Беше като пълно освобождаване от всякакъв земен ангажимент и от всеки дебнещ ме кошмар. В главата ми проговори глас, който не бях чувал досега: „Оттук — заповяда ми той, — следвай ме!“. Съвсем ясно и спокойно. Обеща ми душевен мир, какъвто не познавах. Послушах го… Вървях цяла нощ, следвайки реката. Не ме вълнуваше накъде вървя — пътят ми бе начертан, всяка крачка от него. Натъкнах се на изоставена колиба, мисля на овчар, пълна с припаси. Останах там, докато имаше храна. Възстанових силите си и един ден вътрешният ми глас ми нареди да се отправя двеста мили на юг, надолу през Доломитските Алпи към Падуа и накрая до Равена на Адриатическо море. Във въздуха се носеше полъхът на пролетта. Намерих работа на доковете като хамалин и наех стая в близост до канала. Вечерях на едно и също място — евтино ресторантче, едно и също нещо — черни маслини, черен хляб и червено вино… Големи количества червено вино… Бях прекарал целия си живот в преследване на брат ми и нямах представа, че по този семпъл начин живеят толкова много хора. Трудят се, хранят се, спят, любят се. Без да се главоболят за аспекти на живота, които са извън техен контрол: смисъл, цел — те не се замислят над тях и ги оставят в ръцете на работодателя, на църквата, на данъчния чиновник. Съществуват ден за ден, представляват част от пейзажа и никога не се откъсват далеч от земята, дала им живот. Очевидни неща, но за мен — истинско откровение. Колко лесно ми бе да живея като тях! Дните се превърнаха в месеци, пролетта премина в лято, после в есен. Работех до пълно изтощение всеки ден, преспах с колкото жени можах и нищо не бе в състояние да ме разтревожи… Прекъсването на всички ограничения, които ме бяха свързвали, ми даде свободата да се превърна в когото си пожелая — всъщност какво друго сме ние, освен онова, което си въобразяваме, че сме? Една сутрин се събудих с мисълта, че трябва да продължа. Превърнах се в моряк от остров Ман — е, подправих необходимите ми документи — и се наех на търговски параход, отплаващ за Португалия. Вече не ме свърташе на едно място — от Лисабон се качих на борда на товарен кораб за Бразилия, където кръстосвах из крайбрежните води, работейки на различни малки корабчета. Накрая намерих света, в който да се загубя… Следващите четири години прекарах близо до устието на Амазонка в заобиколения от джунглата град Белен — международно пристанище, където десетки различни култури се сблъскват по хиляди интригуващи начини. Там цареше убийствена екваториална горещина и всеки крадеше от всекиго. Тежката атмосфера сякаш се бе просмукала в кръвта на всички, така че хората бяха безжалостни хищници, истински вампири. Кой би предположил, че в град, населен изключително от лъжци, може да се намери такава автентичност? Никой, ама абсолютно никой не даваше пет пари за истината. Веднага се почувствах у дома си… Реших да се представя за ирландец — рядка птица за онази пещ — и възприех името Дойл, за да си спомням за теб. Първата работа, която си намерих, беше на борда на малък параход, сновящ нагоре-надолу по реката и използван за връзка с каучуковите плантации в басейна на Амазонка, отвъд Манаос22 — дълбоко във вътрешността, до Рио Негро. Там за португалските си шефове работеше местно племе, наричащо се ен-агвас или „добрите хора“. Подходящо име за тях. Дотогава си мислех, че съм водил прост живот в Равена, но ен-агвас бяха олицетворение на простотата. Живееха в колиби с тръстикови покриви, издигнати на три метра над земята, като предпазна мярка срещу пороите. Въпреки дългогодишните си контакти с белите бяха запазили първичността и невинността си, не познаваха такова нещо като търговията и всичко необходимо си набавяха от джунглата… Прекарвах цялото си свободно време при ен-агвас и малко по-малко се сприятелих със старейшините. Те разполагаха с информация за местната фармакология, от която се нуждаех. Убедих се, че широчината на познанията им за свойствата на различни билки и за лечебната сила на различни отвари е смайваща. Племенният шаман използваше в ритуална церемония тонизираща напитка, сварена от корените на едно растение — айяхеуско. След като спечелих доверието им, аз взех участие в един от тези ритуали. Напитката помага съзнанието да се отдели от тялото, което дава възможност на свещенослужителя да те слее със съзнанието на някое животно: боа, ягуар — всичко, към което изпитваш естествен афинитет. Така животното се превръща във водач на твоя дух. Аз станах орел, Дойл, летях над джунглата, усещах крилете си, оглеждах върховете на дърветата с невероятно остро зрение, чувствах в себе си глада на ловеца… живеех и се движех в тялото на птицата и всичко изживяно бе толкова истинско, колкото целият ми дотогавашен житейски опит.
вернуться
Днес Мануш — град на мястото, където Рио Негро се влива в Амазонка. — Б.пр.