— Кой би могъл да каже това? Нали всичко на този свят е възприятия…
— Глупости!… Това е халюцинация, индуцирана от наркотика, и следователно изобщо не е естествено състояние. Не се опитвай да ме убедиш, че чак толкова си се отдалечил от здравия разум.
— Бог да те благослови, Дойл — ти си толкова последователен. Човек винаги може да разчита да го ободриш с фраза от рода на „човек е роден добър“ и така нататък…
Сега вече Дойл не можеше повече да се сдържа.
— А ти защо ми говориш по този начин? Какво зло съм ти причинил аз някога? Всичко това си го сторил сам на себе си.
Спаркс се извърна едва забележимо. Гримаса ли беше това или доволна усмивка?
— Е, значи най-сетне добави и опиум към трудовата си характеристика! Браво, Джек, опасявах се, че ще си спестиш това. И какво е следващото в твоя списък? Изнасилване? Педофилия? Или тези двете си ги отметнал с онова бразилско момиченце? Безжалостното убийство вече е факт… ще бъде жалко, ако пропилееш малко от запасите си свободна воля. След като си превърнал това в свой modus operandi24, следва ли да се лишаваш от нещо? По начина, по който играеш играта, всичко е оправдано.
— Не мога да схвана какво точно те засяга толкова дълбоко: моите престъпления или тяхната така наречена неморалност?
— Да можеше нещата така ясно да се разделят… Ще ти кажа: става дума за безгрижното презрение, с което така леко отхвърляш усилията на онези, които наричаш „обикновени хорица“, да живеят живот, който поне привидно е почтен; това, че „откриваш“ как живеят хората, сякаш наблюдаваш мравки в мравуняк. А кой ти дава правото да произнасяш подобни присъди? Къде е онази добродетел, която те възнася при боговете? Мислиш си, че преживените страдания те изваждат от числото на онези, които могат да бъдат съдени? Ще ти кажа само, че всички страдаме, но никой не е освободен от задължението да се подчинява на закона. Да не би да смяташ, че стоиш над последиците за онова, което си сторил?
— Далеч съм от тази мисъл.
— Ще ти кажа в лицето, Джек Спаркс, че ми изглеждаш ненормален и че си заплаха за всеки, с когото се срещнеш, без да изключвам себе си. Истината е, че си поел по пътя, по който брат ти престана да бъде човешко същество по толкова катастрофален начин. Да не би това да е била амбицията ти през цялото време?
— Не… — Джек не можеше да го погледне.
— Сега ще вляза в спор с теб. През последните десет години аз построих живот за себе си. Постигнах го с целеустременост и тежък труд и, да, представи си само: с подчинение на стандартите на социалния ред. Без този обвързващ договор всеки ще може да си доставя удоволствия, съобразявайки се със собствената си гъвкава система от морални принципи, което е равносилно на разцвет на отявлена диващина и на установяване на цивилизация, не по-развита от тази на чакалите. Едно време мислех, че си добър човек… не, вярвах, че си велик човек. За нищо друго не мечтаех така силно, както да приличам на теб. Смаян съм. Смаян и горчиво разочарован. Ако ти си доказателството какво би се получило, когато живееш наопаки на другите… е, благодаря на Бога, че има такова нещо като човешко общество и още веднъж му благодаря, че е създал човешките закони. Загърбиш ли ги, това вече е непростимо!
Джек бавно се завъртя на седалката и вдигна поглед към Дойл. Бледото му лице беше мъртвешки бяло, белегът през челюстта му аленееше и пулсираше от напрежение и отчаяние. Устата му беше полуотворена, очите му бяха дълбоко хлътнали в очните кухини.
— Никога не съм твърдял, че няма последици — прошепна той дрезгаво. — Всъщност аз описвах само последиците.
— В такъв случай нека изясним нещо. За какво ми разказа всичко това: търсиш съчувствие или се надяваш на одобрение?
— Не…
— Защото, ако разчиташ на опрощение, ще ти кажа, че нито разполагам с властта, нито съм склонен да ти го дам.
— Не, не… Мислех… надявах се на нещо… — Гърдите на Джек тежко се повдигаха от напиращите в него емоции, лицето му бе изкривено от болка. — На нещо близко до разбиране. От теб — единствен измежду всички. Мислех, че… ще можеш да ме разбереш. — Джек дълбоко пое въздух и изхлипа: — Не знам… кой съм… Не знам как… как да продължа да живея…
Дойл смаяно наблюдаваше пълното разпадане на човека пред себе си: ръцете му спазматично стискаха и пускаха тъканта на седалките; от почервенелите му очи се стичаха сълзи; той за миг се изправи втвърден като прът, после се сгъна, сякаш гръбнакът му се бе разтопил.