Но Аликзандър Спаркс изобщо не приличаше на този преподобен Дей и тя не можеше да намери никакво обяснение на това несъответствие, освен че с течение на времето демоничното му сърце постепенно бе изплувало на повърхността. Ако това бе същият човек, нямаше нужда от повече обяснения за желязната му хватка върху тези хорица — беше го виждала да прави подобни черни магии. Да, сега бе лесно да повярва на идеята, че изкривеното му тяло и натрапчивото видение, в плен на което той очевидно се намираше, отразяват истинската му природа.
Кой знае защо, той не я бе познал. Не знаеше причината, както не можеше да намери отговор на въпроса какво стои зад издигането на този град в пустинята. Но се усещаше стисната от леденостудената ръка на непонятен ужас.
Все така маниакално усмихнат, Раймър свърши танца си и непохватно се поклони. На Айлин й се стори, че чува как измъчените мускули на тялото му скърцат.
Но Дей направи няколко бързи движения с ръце и Бендиго скочи, извади сабята от колана си, вдигна я и започна да марширува напред-назад по сцената в имитация на маршова стъпка. Смехът откъм залата се засили, макар това допреди миг да й бе изглеждало напълно невъзможно, и стана оглушителен. В един ужасен миг Бендиго прехвана погледа на скритата зад завесата Айлин и тя ясно видя агонията и ужаса в душата му… но през смахнатата му усмивка не пробиха никакви думи. Тялото му продължаваше да марширува до единия край на сцената, да прави кръгом и да изминава обратния път.
Тя вече съжаляваше за всяко зло, което му бе пожелавала, защото това унижение бе много повече, отколкото което и да е човешко същество би издържало. Със сълзи в очите Айлин съжаляваше, че няма револвер, за да освободи клетия нещастник от страданието му. Останалите патрони щеше да използва за преподобния Дей.
Бендиго спря и отдаде чест към ложата. Преподобният вдигна ръце над главата си и Бендиго леко се издигна във въздуха. Краката му комично се заклатиха, сякаш изкачваше невидими стъпала. Той се извиси над публиката и увисна на едно ниво с лицето на преподобния. Преподобният леко помръдна пръст и перуката на Бендиго отхвръкна назад. Смехът достигна истерично кресчендо и изведнъж настана мъртва тишина.
— Е, я да видим сега, мистър Раймър… Чувал съм, че лелеете тайното желание някой ден да изиграете Хамлет — изрече подигравателно преподобният Дей.
Тежко дишайки, Бендиго леко кимна. Стори й се, че вижда проблясъка на възбуда в очите на глупака, дори някаква необяснима гордост.
— Ами… не се притеснявайте, доставете ни малко удоволствие с размишленията на меланхоличния датчанин… нагъл невъзпитан пияницо!
Публиката диво заръкопляска, затропа с крака, засвири, окуражавайки го да опита. Бендиго отдаде чест на преподобния Дей с меча и включи в приветствието и публиката с жест на благодарност. После отстъпи въображаема крачка назад във въздуха и сведе глава — момент на съсредоточаване и подготовка за излизане на сцената. Публиката замълча.
Бендиго се обърна — вече беше влязъл в ролята — и заподскача като коркова тапа във вода. Все така стегнат от корсета. Гласът му излезе в странна пародия на иначе богатия му баритон и той извика:
— Да бъдеш или не, туй е въпросът.29
Преподобният Дей се облегна на парапета, демонстрирайки скуката си, подпря брадичка и забарабани с пръстите на едната си ръка по бузата, докато другите лениво се помръдваха във въздуха.
В отговор на движенията му, на всеки ред от монолога, Бендиго вдигаше меча си и жестоко удряше с него някаква част от тялото си, без да се пази: ръце, крака, гръб, гърди, шия, лице. И всеки удар отваряше дълбока рана.
— Дали е по-достойно… да понасяш… стрелите… на свирепата съдба… или обнажил меч… да се опълчиш… срещу море от мъки… и в таз битка да ги зачеркнеш всички.
Айлин знаеше, че оръжията са специално изтъпени за нуждите на сценичните дуели, но Раймър се удряше с нечовешка сила. Пръски кръв хвърчаха по белоблузата публика, която като че ли нямаше нищо против и седеше все така обърнала нагоре глави, без никой да се сети да заслони лице от кървавия дъжд.
— Смърт, заспиваш… и толкова… и в тоя сън изчезват душевният ти гнет… и всички болки, измъчващи плътта ни.