Приближаващият влачеше краката си, шпорите му тихо подрънкваха.
Да, той беше.
Преподобният Дей влезе в криптата и на светлината на фенера Джейкъб за пръв път можа да огледа кръглата стая, в която го бяха хвърлили. Намираше се в самия леко вдлъбнат център на стаята, върху мозайка, покриваща каменния под. По периферията на кръга, в който лежеше, се виждаха шест сребърни пиедестала. Отстрани имаше нисък мангал. Студеният въздух, който бе усетил да полъхва, идваше от кръгла, зейнала в пода дупка в единия край на криптата. Широк улей пресичаше пода, тръгвайки от вдлъбнатината, в която лежеше той, и стигаше до ръба на дупката. В тавана над главата му се виждаше кръгла решетка, като капак на шахта в рудник.
Точно оттам долитаха гласовете.
Преподобният изкуцука по периферията на стаята и запали с фенера си другите фенери по стените. После се приближи до Джейкъб, изправи се над него и го огледа. Джейкъб не помръдна и преподобният го срита.
— Буден съм — проговори Джейкъб.
— Така ли? Е, щях да се примиря, ако беше само жив; буден направо звучи чудесно. Опасявах се, че ще изпуснеш веселата част.
Джейкъб мълчеше.
— Знам колко необикновено начетен си с Тората, рави, но как си със Светото писание?
— Извинявай, но…
— И по специално с Откровението, да кажем?
Сърцето на Джейкъб прескочи. Той пое дъх, за да го върне в ритъм, обърна глава и за пръв път, откакто преподобният Дей бе влязъл, успя да зърне лицето му.
„Господи! Та той изглежда по-зле, отколкото аз се чувствам. Като ексхумиран труп.“
Лицето бе покрито със засъхнала кръв и бе по-бледо от слонова кост. Плетеницата от кръвоносни съдове по челото и слепоочията му пулсираше, сякаш събудена за нов живот, съвсем отделен от останалата част на организма. Очите му бяха червени като прясно отрязано месо.
— Нека освежа паметта ти — продължи преподобният. — „Кръвта на невинните ще завали в раната, отворена в земята30, и ще се възкачи звярът, ангел на бездната, чието име на еврейски е Авадон. И той ще встъпи в бой с тях, ще ги победи и ще ги убие31.“ Това звучи ли ти познато, рави?
Джейкъб поклати глава.
— О-о, ще ти зазвучи — увери го преподобният Дей и изви глава нагоре към решетката в тавана. — Когато забият камбаните и започне Светото дело.
Данте видя някаква сянка да се прокрадва покрай стената пред вратата, изправи се, хвана здраво ножовете и се приготви да нанесе удар. Вратата се доотвори и влезе Фредерик. Данте за миг се отпусна, но пак се стегна, щом видя мрачното лице на началника си.
— Там ли е? — попита Фредерик и посочи към лабиринта.
Данте само кимна.
— Тогава никога няма да го намерим. — Фредерик изглеждаше гневен и определено по-възбуден, отколкото Данте го бе виждал.
— Носиш ли книгата? — попита Данте.
— Не. Ето каква е ситуацията, Скръгс. Повече време няма, а преподобният банкрутира, без да ми се е издължил — огромна сума, между впрочем, за която просто няма пари. — Фредерик изкриви лице в яростна гримаса. — А да си жертвам живота без компенсация просто не влиза в нашата уговорка. Разбираш ли? Тук вече няма как да служа, така че напускам. Ако ти се живее, съветвам те да сториш същото.
Данте погледна към тунела, замисли се за момент и поклати отрицателно глава. Харесваше Фредерик, но преподобния харесваше още повече.
— Е, както искаш — каза Фредерик и изчезна нагоре по стълбите.
Данте се отправи към центъра на стаята. Какво трябваше да направи? Да удари камбаната и да накара преподобният да извърви целия път обратно, просто за да му съобщи, че Фредерик не е донесъл книгата? Това би направил само луд човек. А може би трябваше да влезе там и да го потърси. Но преподобният му беше забранил да влиза в тунела.
Данте стоеше като парализиран. И в този момент отвън се разнесоха нови стъпки.
Приближиха се до входа на църквата и видяха черноблузите войници да влачат нещо на колела. Джек им направи знак да се скрият зад близката барака. Престо и Лайънъл се опитваха да разберат смисъла на маневрите около катедралата.
— Онова, което търсим, се намира под кулата — напомни Джек.
— Точно така — съгласи се Престо.