Кога най-сетне тези жени щяха да научат, че не бива да пътуват сами? Чикаго бе град на престъпници. Късметът на една жена всеки миг може да й изневери, мислеше си Данте, а тази тук буквално изкушаваше съдбата, разхождайки се в района на гарата след залез-слънце. Наистина си търсеше белята, въртейки задник по този начин, представяйки се за бяла. Колко неморално!
Тази скуо16 плачеше да й бъде даден урок и Данте Скръгс щеше да го стори. Той потръпна от мисълта за предстоящата им интимност. Преди да свършат, той щеше добре да опознае всеки сантиметър от кафявото й тяло. След това щеше да я отведе до Зелената река.
Но първо му бе нужен знак… а, ето, онзи кон при стълба. Опашката му мръдна наляво, после пак… два пъти последователно!
Да. Гласовете я искаха…
Жената зави на ъгъла и той я последва.
Естественият цвят на кожата на Данте му осигуряваше забележителна маскировка на фона на ново Чикаго — бетон, тухли и ковано желязо — издигнало се върху руините на пожара от 71-ва година17. Не беше красив, но не би могъл да бъде наречен и грозен. Среден на ръст, рус, с момчешки черти, възпълен и мек на външен вид, точно подобие на своите родители, съдържатели на магазин от Медисън, Уисконсин. Изглеждаше поне десетина години по-млад от своите трийсет и девет и беше невъзможно да бъде забелязан в тълпа. Не бе едър — по-голямата част от забележителната му сила се криеше в големите му здрави фермерски ръце. С тях чупеше орехи. Достатъчно умен да стои на крачка пред полицията и на две от затвора, Данте се криеше от света зад простоватото си добродушно лице. Човек никога не би се загледал в стъкленото му око, освен ако не се намираше съвсем наблизо и не гледаше право в него — само тогава щеше да забележи, че в ириса му — син като яйце на червеношийка — липсва зеница.
Данте бе точно от онази порода хора, която механизираният свят току-що бе започнал да произвежда. Той вървеше през живота, хвърляйки сянка, макар в душата му да цареше мрак и разкъсваща болка. Отдавна се бе отказал да се противопоставя на Гласовете, които звучаха в главата му, и с робско смирение вярваше, че след като е разчел „знака“, негов дълг е да се подчини.
Представяше си града като джунгла, из която броди като хищник, опънал ограничаващата го верига. Тази представа придаваше някакво достойнство на работата, на която бе способен. Американската армия бе оценила по достойнство желанието му да изисква от другите и го бе направила сержант на взвод. Беше прекарал петнайсет години от живота си като военен, преди клането на племето сиу при Ундид Ний да разкрие пред началниците му странния ентусиазъм, с който той даваше изблик на естествените си наклонности.
Войниците от взвода му, оказали се наблизо до него по време на сражението, дадоха показания, че Данте буквално бил загубил всички задръжки, след като една индианска стрела извадила окото му. От друга страна, оправдаваха го те, как би могло да се иска от него да отсее жени и деца от воините при толкова силно увредено зрение? Армията неохотно бе приела този аргумент и бе потулила скандала с излишното насилие. Скоро последва уволнение в запаса с почести и пълна пенсия.
Данте обаче бе интерпретирал случилото му се нещастие по съвсем друг начин, защото раната отвори за него един нов свят. Той си внуши, че не е загубил окото си, а то просто се е обърнало навътре и е изчистило Гласовете. След тежката рана Гласовете му даваха разрешение да поиска такива контрибуции, каквито му хрумнеха. Последваха девет убийства за три години, без някой да се усъмни в него.
Понеже получаваше пенсията си редовно и не изпитваше нужда от пари, Данте се посвети на онова, което джентълмените на стрелковата полоса наричаха „тръпката на лова“. Преди да постъпи в армията доста време бе работил като водач на ловни дружини и бе успял да натрупа значителен запас от презрение към ленивите богаташи от Изтока, които стреляха по неподвижни бизони от цели сто метра. Те тънеха в истинско неведение, защото тръпката беше в работата отблизо, в използването на собствените ръце, в онова, което откриваше той. Внимателно, пресметливо, без да забравя за дребните подробности. Харесваше му да показва на дамите Зелената река, обичаше да ги обладава бавно и без усилие, опиянявайки се от ужаса им.
А тази беше и индианка. Месото този път беше с пикантен сос.
Бедната скуо нямаше представа накъде отива — това бе повече от ясно — но в допълнение на това не познаваше Чикаго: тя се оглеждаше за наименованията на улиците и бродеше из града без определена посока. Не го интересуваше какво прави тук сама — подобни мисли можеха само да разрушат магията на момента. Семейството й сигурно бе в резервата — там, където си му бе мястото — а тази просто бе избягала оттам и Данте не виждаше защо да бърза. Когато „вечерята“ бе първокласна, той обичаше да изчаква. Вече бе извървял половината път до Спрингфийлд, следвайки скришом жената, и търсеше удобен момент да направи своя ход. Точно това бе фазата, която придаваше толкова очарователна тръпка на изживяването, защото понякога минаваха дни, преди да се разкрие удобна възможност. Но веднъж набелязал жертвата, той не се отказваше, преди да свърши работата.
17
Когато кравата на мисис О’Лиърти ритнала фенера в обора, пожарът бушувал над три дни и унищожил 15 000 сгради; чикагци разчистили пепелищата и построили града си отново. — Б.пр.