— Арестуват го, но не издържа тестовете за вменяемост и го изпращат в „Кътърс Рок“ — добави Мишел, помълча за миг и попита: — Но защо в Мейн? Нима във Вирджиния няма подходящи затвори за него?
— По неизвестни причини разследването е обявено за федерално. На сцената се появява ФБР. То има законно право да реши къде да изпрати един невменяем престъпник. В някои затвори със строг режим има специални психиатрични отделения, но било решено, че Рой се нуждае от нещо повече. По това време болницата „Сейнт Елизабет“ вече била изнесена от града, отстъпвайки сградата си на новосъздаденото Министерство за вътрешна сигурност. Новото й местоположение се приема за недостатъчно сигурно и така остава само „Кътърс Рок“.
— Откъде идва това шантаво име?
— От местоположението му. Мейн все пак е морски щат.
— О, бях забравила, че си падаш по корабоплаването — промърмори Мишел, после пусна радиото и отоплението. — Господи, зимата все още е далече, а вече умирам от студ — потръпна тя.
— В Мейн е така. Може да стане студено по всяко време на годината. Провери географската му ширина.
— Човек непрекъснато научава нещо ново.
— Сега вече наистина звучим като двойка старци с десетилетия брачен живот зад гърба си — каза Шон, насочи топлата струя към лицето си, после дръпна ципа на якето си и затвори очи.
2
Пришпорван от Мишел, фордът се носеше по магистрала И-95 към щатската столица Огъста, подминавайки градовете Ярмът и Брънзуик. Не след дълго Огъста също остана зад тях. Следващият голям град беше Бангор и Мишел започна да оглежда околността. От двете страни на магистралата се простираше гъста иглолистна гора, посребрена от лъчите на пълната луна. Като прозрачно фолио върху зелена салата, помисли си тя. Встрани от платното се появи предупредителен знак за преминаващи лосове.
— Лосове? — подхвърли тя, поглеждайки към Шон.
— Типичното животно за този щат — отговори той, без да отваря очи. — Гледай да не блъснеш някое, защото обикновено тежат повече от този форд. Освен това имат отвратителен нрав и могат да те убият за секунда.
— Откъде знаеш? Да не би да си се сблъсквал с лос?
— Не, просто съм голям фен на „Анимал Планет“.
Така измина още един час. Мишел продължаваше да сканира околността — отляво надясно и обратно, като жив радар. Това беше стар навик, от който не можеше да се отърве дори и след като напусна Сикрет Сървис. Но на практика нямаше желание да се отървава от него, особено след като стана частен детектив. Наблюдателността означава ранно предупреждение, а това никак не е лошо — особено когато някой иска да те убие. Нещо, което много хора бяха готови да направят, когато се изправеха срещу нея и Шон.
— Тук нещо ми се губи — промърмори тя.
— Какво например? — попита той, отвори очи и на свой ред огледа околността.
— Пътуваме по магистрала деветдесет и пет, която свързва Флорида с Мейн. Една адски дълга асфалтова лента, натоварена до крайност. Главно от туристи, насочили се към Източното крайбрежие.
— Е, и?
— Работата е там, че вече половин час сме единствената кола, която се движи, в двете посоки. Може би е избухнала ядрена война, но никой не ни е уведомил? — Тя натисна сканиращия бутон на радиото. — Имам нужда от новини, имам нужда от цивилизация. Искам да се уверя, че не сме единствените оцелели.
— Я се стегни! — смъмри я Шон. — Просто се намираме на изолирано място, независимо че сме на магистрала. Обширно пространство, малко хора. Основната част от населението е струпана по крайбрежието около Портланд, но ние пътуваме в обратна посока. Останалата част от щата е огромна по територия, но много слабо населена. Като пример мога да посоча окръг Арустък, който е по-голям от Роуд Айланд и Кънектикът заедно. Фактически Мейн е по-голям от всички останали щати в Ню Ингланд, взети заедно. На север след Бангор е истинска пустош. Магистралата свършва при град Хоултън. От там поемаме по шосе едно, което ще ни отведе до канадската граница.
— Какво има там?
— Ами разни местенца като Преск Айл, Форт Кент и Мадауаска.
— И лосове?
— Предполагам.
— А защо не летяхме до Бангор? Там има летище, нали? Или до Огъста?
— Няма директни полети. Повечето са с две или три прекачвания. Един от тях би ни отвел чак до Орландо на юг, откъдето се потегля на север. Бихме могли да отлетим до околностите на Балтимор, но с прекачване на „Ла Гуардия“, което винаги е проблематично. Освен това пак щеше да се наложи да пътуваме с кола по Деветдесет и пет, което си е истински кошмар. Сегашният ни маршрут е най-бърз и най-сигурен.