— Почти. — Съмърс избърса носа си; застудяваше. — Осем дни по-късно във вестник „Таймс“ открих некролога на Едуард Крейн. Не беше много дълъг. Сбутан в долния десен ъгъл на страницата под рубриката „Хора, които ще помним“ заедно с някакъв френски политик, който бил напълнил гащите по време на Суецката криза. Крейн беше описан като „напорист дипломат от кариерата“. Роден през 1916 година, следвал в Марлбъро Колидж, после в „Тринити“, Кеймбридж. Изкарал мандати в Москва, Буенос Айрес, Берлин. Никога не се бил женил, нямал деца. Умрял в болницата „Сейнт Мери“ в Падингтън, „след дълга борба с рака“.
Ръмеше. Гадис мина покрай някакъв шлюз и сви към близката кръчма. Съмърс прекара пръсти през косата си.
— Това е всичко, професоре — каза той. — Едуард Крейн умря, без да умира. Беше жив, без да е жив. Това е положението.
Кръчмата беше претъпкана.
Гадис отиде до бара и поръча две големи наливни „Стела“, пакетче солени фъстъци и двойно уиски „Феймъс Граус“. Заради Съмърс му бяха останали само няколко монети в джоба на сакото и той се принуди да плати на бармана с дебитна карта. В друг джоб намери смачканата хартийка с пин кодовете на картите си и набра цифрите в машината; докато го наблюдаваше, барманът издаде странен звук през стиснатите си зъби. Преди Съмърс да се върне от тоалетната, Гадис лисна уискито в гърлото си, после намери отдалечена маса в дъното на кръчмата, откъдето можеше да наблюдава групичките зъзнещи пушачи отвън и да се поздравява, че бе взел правилното решение да откаже цигарите.
— Донесох ти една „Стела“ — каза той, когато Съмърс се появи до масата. За момент имаше вид, сякаш няма намерение да сяда, но Гадис бутна пълната чаша към него и добави: — Има и фъстъци.
Минаваше шест. Вторник вечер. Мъже в делови костюми, секретарки, жители на предградията. От джубокса се носеше прелъстителният глас на Анди Уилямс. До мишената за дартс в най-отдалечения ъгъл на салона беше залепен оранжев надпис: Сряда вечер-къри. Гадис свали кадифеното си сако и го преметна на съседния стол.
— И какво стана по-нататък?
Той знаеше, че това се харесва на Съмърс — да играе главната роля, да се изживява като Дълбокото гърло. Сестрата — старшата сестра, както без съмнение държеше да се представя той — разтегна устни в самодоволна усмивка и отпи жадно от бирата. Нещо в топлината на кръчмата му бе помогнало да възстанови характерното си самодоволство, сякаш сам се бе смъмрил заради прекалената си откритост край канала. В края на краищата той притежаваше информация, която Гадис желаеше да получи. Професорът му бе платил за нея три хиляди. Сякаш манна небесна се бе изляла върху Калвин Съмърс.
— Какво стана по-нататък ли?
— Именно, Калвин. По-нататък.
Съмърс се облегна назад на стола си.
— Нищо особено. — Той веднага съжали за отговора си и се зае да го парафразира, за да звучи по-въздействащо. — Видях как линейката зави зад пощата, изпуших набързо една цигара и си влязох обратно. Качих се с асансьора до стаята на Крейн, изхвърлих торбите от системите и катетъра и изпратих картона му на регистратурата. Можете да ги проверите, ако желаете. За болницата бе достатъчно да знае, че един седемдесет и шест годишен пациент, страдащ от рак, предишната вечер е починал от остра чернодробна недостатъчност. Такива неща се случваха едва ли не всеки ден. Междувременно беше съмнало. Животът продължаваше.
— Ами Крейн?
— Какво Крейн?
— Никога повече ли не чу за него?
Съмърс го изгледа, сякаш въпросът беше повече от идиотски. Това е проблемът с интелектуалците. Адски тъпи са.
— Че защо да чувам за него?
Той отпи от чашата си и завъртя очи нагоре. На Гадис му идваше да го просне с един удар.
— Положително е с нова самоличност. Може да си е поживял щастливо още десетина години и да е починал някоя нощ в съня си. Кой знае?
Двама пушачи — един излизащ да запали, друг влизащ отвън — се разминаваха в този момент тъкмо до масата им и Гадис прибра крака си, за да им направи път.
— И ти пред никого не си обелвал дума за тази история, така ли? Никой нищо не те е питал? От десет години и повече никой, освен Шарлот не е повдигал тези въпроси?
— Да, може и така да се каже.
Гадис усещаше, че го пързалят, но нямаше никакъв смисъл да спори. Съмърс беше от хората, които, хванати в противоречие, млъкват и се затварят в себе си.
— А самият Крейн дали е проговорил? Що за човек беше той? Как изглеждаше?
Съмърс се засмя.
— Не ви се случва често да правите това, нали, професоре?