— И кой е той?
Монк посочи.
— Какво ще кажеш за него?
Грей се обърна към Джейсън. „Хлапето?“
Джейсън изглеждаше не по-малко изненадан.
— Монк е прав — каза Кат. — Джейсън прегледа всички файлове и е живял там. Ще е ценен ресурс на терен.
Грей не си направи труда да спори. Доверяваше се на преценката на Кат толкова, колкото и на тази на Пейнтър.
— Добре, кога тръгваме?
— Веднага. Преди професорът да е размислил за сътрудничеството. Ако се съди по думите му, Харингтън определено е ужасен от нещо… или от някого.
Грей напълно споделяше мнението ѝ.
„Но от кого?“
10.
28 април, 21:33
Рорайма, Бразилия
Открай време обичаше джунглата през нощта, когато денят си е отишъл, отнесъл е със себе си лъжливата представа за безопасност и е оставил единствено мрак, движещи се сенки и шумоленето на нощни създания. Без слънцето ярката гора се превръщаше в първобитна тъмна джунгла, в която човекът нямаше място.
Кътър Елвс стоеше на балкона и гледаше към езерото в двора и джунглата зад оградата. В ума му изникнаха строфи от стихотворение от „Книга за джунглата“ на Ръдиард Киплинг. Често я четеше на седемгодишния си син и оценяваше липсата на сантименталност у Киплинг, като в същото време се възхищаваше на прелестта на Природата.
Затвори очи и се заслуша в песента на комарите и мухите, в ултразвуковия писък на прилепите с уши като радари, в предупредителната кашлица на маймуна паяк, в шумоленето на вятъра в листата на високите капоки, в шепота на крилете на ято папагали. Усети с език по небцето си вкуса на богатата почва, на гнили листа, примесен със сладостта на цъфтящия през нощта жасмин.
Гласът от отворените врати зад него го изтръгна от унеса му.
— Viens ici, mon mari4.
Усмихна се. Ашуу полагаше сериозни усилия да говори с него на френски. Обърна се, облегна се на парапета и се загледа в голата ѝ тъмна кожа, в съвършените гърди, в дългите коси, спускащи се като абаносови вълни до кръста ѝ. Тя беше от племето макуси; името ѝ означаваше „малка“, но се използваше и в смисъл на „чудесна“.
Отиде при нея и постави длан върху вече издутия ѝ корем.
„Наистина чудесна.“
Тя плъзна пръсти от рамото по гърба му, прокара ги по неравните белези там. Знаеше колко го възбужда това. Той носеше раните си с гордост, помнеше как ноктите на лъва разкъсват плътта му, за да го бележат завинаги. Някои нощи още долавяше зловонния му дъх, наситен с кръв, месо и глад.
Тя го хвана за ръка и го поведе към спалнята.
Той обърна гръб на гората, на създанията си, които още учеха Закона на джунглата на Киплинг под онзи тъмен навес. Знаеше, че скоро нищо няма да му попречи да реализира целта си — да започне ново сътворение за тази планета, насочвано не от Божията мисъл, а от човешка ръка.
Стисна пръстите на Ашуу.
„Ще започне от моята ръка.“
Последва жена си вътре. Тъмната гора го зовеше, старите белези горяха по рамото и надолу по гърба му, припомняха му завинаги закона на джунглата.
Спомни си други стихове, този път от лорд Тенисън, далечен роднина по майчина линия, от „В памет на A. Х. Х.“ В тях се говореше за основния принцип за оцеляването на най-приспособените, за великолепието и безсърдечието на еволюцията, описваше се истинската същност на природата като…
… кървави зъби и нокти.
Никой не би могъл да напише по-верни думи.
„И аз ще ги направя мой Закон.“
II.
Фантомният бряг
11.
29 април, 07:05
Лий Вининг, Калифорния
„Поредният град призрак в планините, какво толкова?“
Джена седеше на задната седалка с Нико, който очевидно бе развълнуван, че се връща у дома. Двамата им спътници седяха отпред — Дрейк на дясната седалка и ефрейтор Шмит зад волана.
Бяха ги откарали с хеликоптер до малкото летище на Лий Вининг, откъдето продължиха през евакуирания град към рейнджърския пост.
Обикновено в такъв ранен час малкото градче край езерото бе пълно с туристи, дошли от Йосемити или от няколкото мотела по шосе 395. Днес по главната улица не помръдваше нищо с изключение на самотно кълбо сух ветрогон, което се търкаляше по осевата линия, носено от засилващия се вятър.