— Благодаря за работата ви. Мисля, че постигнахме известен напредък в изолирането на инфекциозната частица — каза той. — След като разбрахме, че трябва да търсим нещо толкова малко, започнахме да получаваме добри резултати. Искам обаче да чуя и вашето мнение за откритото досега.
— Разбира се — каза тя.
Развълнувана дори от този малък напредък, Лиза забърза през по-малкия шлюз на неговата лаборатория. Тя бе цялата пълна с блестящи уреди — високоскоростни центрофуги, масспектрометър, ултрамикротом „Лайка“ и криокамера, както и два електронни микроскопа.
Видя още един човек в предпазен костюм, наведен пред монитора на една от работните станции. Не го позна, докато не се обърна, но се помъчи да скрие изненадата си.
Беше доктор Реймънд Линдал от Развойно-изпитателното командване. Зад стъклото на шлема изглеждаше в началото на петдесетте, с боядисана черна коса и черна козя брадичка. Още от пристигането си вреше дългия си нос в работата на Пейнтър, правеше резки забележки, нареждаше промени, когато това беше в прерогативите му — което, за раздразнение на Пейнтър, бе твърде често.
Сега май трънът в задника на Пейнтър щеше да се забие и в нейния.
Разбира се, не беше неуместно той да е тук. Лиза бе чувала за работата му като генетик и биоинженер. Беше блестящ и в двете области и това го правеше особено арогантен.
— Доктор Дент — рязко каза Линдал, — не съм сигурен, че се нуждаем от познанията на доктор Къмингс по медицина и физиология. По-добре е да се съсредоточи върху клиничната си работа върху животните, а не на това ниво на изследване.
Вирусологът не отстъпи, с което само си спечели още повече симпатиите на Лиза. Едмънд беше с десет години по-млад от Линдал и имаше бохемска нагласа, вероятно подсилена от времето, прекарано в Бъркли и Станфорд. Макар никога да не го беше виждала извън защитния му костюм, Лиса си го представяше чудесно по сандали и пъстроцветна тениска.
— Именно работата на Лиза позволи напредъка ни тук — напомни той на Линдал. — И никога не е зле още едни очи да погледнат проблема. Пък и кога медът се е произвеждал само от една пчела в кошера?
Линдал въздъхна раздразнено, но премълча.
Едмънд избута един стол до директора от РИК.
— Лиза, да те запозная с нещата дотук. Споменах на срещата, че може да съм зърнал нашето чудовище. Това е снимка от трансмисионния електронен микроскоп на сечение на алвеола от белия дроб на заразен плъх.
Лиза се наведе към екрана и загледа малките черни точки, изпълващи клетките на белия дроб.
— Определено приличат на вириони, вирусни частици — призна тя. — Но никога не съм виждала толкова малки.
Едмънд кимна.
— Измерих някои частици от нишки на инфектиран сърдечен мускул. Тази снимка е от сканиращ електронен микроскоп и предлага по-обемен изглед.
Новата снимка показваше отделните вируси, прикрепени към мускулните влакна и нервите. Имаше и мащаб, позволяващ да се придобие представа за размерите им.
— Изглежда, че са по-малки от десет нанометра — отбеляза Лиза. — Те са два пъти по-малки от най-малкия известен ни вирус.
— Поради което се притекох на помощ. — Линдал избута с лакът Едмънд. — За да получа по-ясна картина, събрах данните за белтъка от молекулярния биолог на екипа. С тези данни и с помощта на програма, която съм патентовал, съставих триизмерен модел на капсидата, или външната обвивка на вириона.
Лиза погледна сферичния модел на инфекциозната частица. Беше толкова впечатлена от уменията на Линдал, че бе почти готова да приеме арогантността му.
— Това е външното лице на нашето чудовище — каза Едмънд. — Хенри вече се е заел с генетичния анализ на онова, което е скрито вътре в обвивката.
Доктор Хенри Дженкинс беше генетик от Харвард.
— Но въпреки това можем да направим екстраполации от капсидата — каза Линдал. — Достатъчно, за да кажем, че е изкуствено създаден. Под белтъчната обвивка откриваме графенови7 нишки, дебели само два атома.
Той отвори ново изображение до предишното, на което белтъчната обвивка бе махната и се виждаше мрежата под нея.
Определено изглеждаше изкуствена. Лиза се замисли за значението на тези създадени от човека нишки. Графенът беше невероятно здрав материал, по-здрав от паяжината.
— Все едно Хес се е опитвал да създаде еквивалент на бронежилетка под обвивката — каза тя.
Линдал се обърна към нея.
— Именно. Много проницателно. Тази допълнителна субструктура може да е причина за устойчивостта на вириона към белини, киселини и дори огън.