— Не — каза си и стисна парапета на леглото, за да остане на място.
Вратата се отвори със съскане и някой влезе. Не видя веднага лицето на този човек. Не и докато не успя да свърже шланга за въздух на костюма си с вентила близо до вратата. Беше младият мъж, който беше идвал и преди да ѝ вземе кръв и да провери жизнените ѝ показатели. Тогава ѝ беше казал само няколко думи на накуцващ испански — вероятно не беше неговият роден език — и отказа да я погледне в очите и да отговори на въпросите ѝ.
Това се беше случило няколко часа по-рано, преди да я обхване натрапчивото желание да върви.
— Американец ли сте? — попита тя на английски.
Младият мъж се стегна малко при този въпрос.
— Говорите английски?
— Да. Казвам се Мария.
— Моля, легнете на леглото. Трябва да проверя вашите жизнени показатели и да ви взема още кръв.
— Вече я имам — изстреля тя. — Болестта. Показвам първите симптоми.
Младият мъж в скафандъра не беше изненадан от тази новина, но държеше главата си наведена, за да скрие лицето си, докато слагаше маншета на апарата за измерване на кръвно налягане около десния ѝ бицепс.
— Мога да ви помогна — продължи тя.
Той го стегна и включи монтирания на стойка електронен сфигмоманометър. В продължение на няколко секунди единственият шум в помещението идваше от бръмченето на апарата. Мария мълчеше и лежеше неподвижно, защото знаеше, че иначе може да повлияе върху точността на измерването. Когато машината приключи, тя погледна резултатите.
Систоличното ѝ налягане беше малко по-високо от нормалното. Както и пулсът.
Младият мъж започна да освобождава маншета.
— Нека ви помогна — повтори тя. — Аз съм лекар. Мога да ви казвам какво се случва с мен. Зная, че за мен е твърде късно, но мога да ви помогна да намерите лекарство. Моля, позволете да ви помогна!
Мъжът продължаваше да избягва погледа ѝ, но последвалите му движения бяха колебливи, сякаш той се бореше със своя неустоим вътрешен подтик.
— Става дума за някакъв вид плесенна инфекция, нали? — Тя продължи да говори, като се надяваше нейното показно сътрудничество да проникне някак през бариерите, които ги отделяха. — Това отговаря на повечето от симптомите, но е невероятно агресивна. Изглежда се пренася чрез кожен контакт, но въздушно- капковият път също е възможен. Не мисля, че в ранната фаза е заразна. Първият симптом…
Гласът ѝ заглъхна тук, защото знаеше, че диагностицира своето терминално състояние.
— Първият синдром е подтик да станеш и да ходиш. Не зная как другояче да го опиша. В момента се боря с него. Все едно мозъкът ми казва, че искам да го правя. Мисля, че инфекцията въздейства на допаминовите рецептори. Логично е, нали?
Младият мъж пъхна термометър в устата ѝ, принуждавайки я да млъкне, но тя отново не се възпротиви. След няколко секунди уредът изпиука, сигнализирайки, че е свършил с измерването на телесната ѝ температура.
— Имам треска, нали?
Нямаше отговор.
— В момента се чувствам, сякаш имам 37 градуса… или 100 градуса по Фаренхайт — добави тя, съобразявайки, че ако е американец, вероятно не познава градусите по Целзий. — Очите ми кръвясали ли са? Мисля, че друг ранен симптом е капилярната пропускливост. С една дума, ще развия петехия.[20] Разпространява се чрез контакт със заразената кръв и може би други телесни течности. Аерозолирана кръв от кашлянето. След малко вече няма да съм с бистро съзнание.
Младият мъж избута настрана стойката с диагностичната апаратура и се обърна да си ходи.
— Моля — настоя тя отново, — нека ви помогна.
Мъжът разкачи въздушния шланг и протегна ръка към вратата, но преди да натисне бутона, за да я отвори, се обърна и се изправи с лице срещу нея. Устните му се раздвижиха, но тя не чу звуците. Тогава той си пое дъх и заговори по-високо:
— Дъг. Казвам се Дъг. Мария, ужасно съжалявам!
След това бързо се обърна, отвори вратата и излезе, без да поглежда назад.
Дъг Симпсън се помайваше под дезинфекционния душ, сякаш силните химикали можеха да отмият вината, която изпитваше. Скафандърът не позволяваше на разтвора да стигне до кожата му, точно както държеше навън микробите в помещенията на пациентите, но не осигуряваше защита от болката да гледаш как умира друг човек.
Душът беше част от многостранните правила за биобезопасност, които трябваше да предотвратят излизането на инфекциозни агенти от лабораторията и да се разпространят по света. Въпреки тези предпазни мерки неведнъж смъртоносни патогени бяха успявали да се измъкнат от институции с най-високата степен на биобезопасност — IV. Тъй като това беше частна лаборатория, която работеше извън правителствения контрол, бяха добавени допълнителни защитни мерки, включително автоматизирана система за дезинфекция, която щеше да се задейства при пробив в защитата и да почисти помещенията. Например, ако някой се опита да излезе от въздушния шлюз, преди дезинфекциращият душ да завърши своя цикъл.