— Госпожице Нево, бихте ли дали на това момче от Харвард още един път да погледне стихотворението?
Тя бръкна в джоба си и извади черния криптекс, който беше увит в пергамента. Бяха решили да оставят палисандровото ковчеже и по-големия криптекс в самолетния сейф и да вземат със себе си само каквото им трябва — много по-удобния за носене черен криптекс. Софи го разви и подаде листа на Лангдън.
Макар че в самолета няколко пъти бе препрочел стиховете, Робърт не беше успял да открие нищо конкретно. Сега за пореден път се зае с тях и ги обмисли бавно и внимателно.
Във Лондон този рицар спи до днес, трудът му свят сал гняв роди, не чест. Кълбото там го няма, що за плод в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.
Изглеждаше достатъчно елементарно. Някакъв рицар бе погребан в Лондон. Рицар, чиито усилия разгневили Църквата. Рицар, от чиято гробница липсвало кълбо. Заключителните думи — „за плод в утроба… Роза, плът и род“ — бяха ясна алюзия за Мария Магдалина, Розата, родила детето на Иисус.
Въпреки очевидната яснота на стиховете професорът нямаше представа кой е този рицар, нито къде е погребан. Освен това, щом стигнеха до гробницата, изглежда, щяха да търсят нещо, което липсваше. „Кълбото там го няма.“
— Нищо ли не се сещаш? — Тибинг разочаровано изцъка с език, въпреки че очевидно се наслаждаваше на момента. — Госпожице Нево?
Тя поклати глава.
— Какво щяхте да правите без мен вие двамата? — каза историкът. — Добре, ще ви покажа. Всъщност е съвсем просто. Ключът е в първия стих. Бихте ли го прочели, моля?
Лангдън го прочете.
— „Във Лондон този рицар спи до днес“.
— Точно така. Рицар, който спи до днес. — Той погледна Робърт. — Какво ти говори това?
Американецът сви рамене.
— Ами за отдавна погребан… И какво?
Тибинг се засмя.
— Я виж втория стих. Този рицар явно е направил нещо, което си е навлякло гнева на Църквата. Пак си помисли. Имай предвид отношенията между Църквата и рицарите тамплиери.
— Може би рицарят е бил убит? — предположи Софи. Британският усторик се усмихна и я потупа по коляното.
— Браво, мила моя.
Лангдън се замисли за прочутото излавяне на тамплиерите през 1307 година — злополучния петък 13-и, когато папа Климент избил и погребал стотици рицари тамплиери.
— Но гробовете на убитите от папата рицари трябва да са безброй.
— Аха, нищо подобно! — възрази Тибинг. — Мнозина са били изгорени на клада и най-безцеремонно хвърлени в Тибър. Но в това стихотворение се говори за гроб. Гроб в Лондон. А в Лондон не са погребани много рицари. — Той замълча за миг, вторачен в Лангдън, като че ли очакваше да го осени просветление. Накрая изпуфтя. — За Бога, Робърт! Черквата, построена от военната организация на Ордена на Сион — самите рицари тамплиери!
— „Темпъл“ ли имаш предвид? — ахна професорът. — Там има ли крипта?
— Десет от най-страшните гробници на света.
Лангдън никога не беше ходил в черквата „Темпъл“, макар че докато бе проучвал Ордена, многократно я беше срещал да се споменава в различни източници. Някога център на дейността на тамплиерите и Ордена в Англия, черквата „Темпъл“82 носеше името си в чест на Соломоновия храм, също като самите тамплиери, които бяха взели оттам документите от Сангреала, донесли огромното им влияние в Църквата. Изобилстваха историите за рицари, които изпълнявали странни тайни ритуали в необикновения олтар на „Темпъл“.
— „Темпъл“ на Флийт Стрийт ли се намира?
— Всъщност е на една пряка оттам, на Темпъл Авеню. — Тибинг дяволито го погледна. — Исках малко повече да те поизпотя преди да ти кажа.
— Благодаря.
— И двамата ли не сте ходили там?
Софи и Лангдън поклатиха глави.
— Не се изненадвам — рече англичанинът. — Днес черквата е скрита зад много по-високи здания. Почти никой не знае, че е там. Зловеща древна сграда. Архитектурата е чисто езическа.
— Езическа ли? — учуди се Софи.
— Като пантеон! — възкликна Тибинг. — Черквата е кръгла. Тамплиерите пренебрегнали традиционния църковен план във формата на кръст и построили идеално кръгла черква в чест на слънцето. — Той игриво вдигна вежди. — Не особено вежлив поздрав към момчетата в Рим. Със същия успех са можели да възпроизведат в центъра на Лондон и Стоунхендж.
Софи го погледна.
— Ами останалата част от стихотворението?
Веселото настроение на историка се изпари.
— Не съм сигурен. Озадачаващо е. Ще трябва внимателно да проучим всяка една от десетте гробници. С малко късмет, някоя от тях ще се окаже с очебийно липсващо кълбо.
Лангдън разбираше, че са съвсем близо. Ако липсващото кълбо им разкриеше паролата, щяха да отворят втория криптекс. И какво щяха да намерят в него?