— Предпочитам да не се преструваме, че това е посещение от любезност. Бързам за друг самолет. Да пристъпваме към работа.
— Разбира се — съгласи се секретарят. — Действахте по-бързо, отколкото предполагахме.
— Нима?
— Остава ви още един месец.
— Вие споделихте тревогите си преди пет месеца — отвърна Арингароса. — Защо да чакам?
— Така е. Много сме доволни от вашата експедитивност.
Епископът плъзна поглед по продълговатата маса и го спря върху голямо черно куфарче.
— Това ли е?
— Да. — В гласа на секретаря се доловиха неспокойни нотки. — Трябва да призная обаче, че сме загрижени за вашето искане. Изглежда доста…
— Опасно — довърши един от кардиналите. — Сигурни ли сте, че не можем да ви преведем някъде тази огромна сума?
„Свободата струва скъпо.“
— Нямам притеснения за собствената си безопасност. Бог е с мен.
На лицата на италианците се изписа съмнение.
— Точно колкото поисках ли са парите?
Секретарят кимна.
— Чекове, издадени от Банка Ватикана. Валидни са навсякъде по света.
Арингароса пристъпи до масата и отвори куфарчето. Вътре имаше две дебели пачки чекове, носещи ватиканския герб и надписа „Portatore“, което ги правеше изплатими на приносителя.
Секретарят напрегнато го погледна.
— Трябва да призная, ваше високопреосвещенство, че всички щяхме да сме много по-спокойни, ако тази сума беше в брой.
„Не мога да нося толкова много пари“ — помисли си Арингароса и затвори куфарчето.
— Чековете са валидни навсякъде по света. Сам го казахте.
Кардиналите неспокойно се спогледаха и накрая един от тях отвърна:
— Да, но тези чекове водят право до Банка Ватикана.
Епископът мислено се усмихна. Тъкмо поради тази причина Учителя го беше посъветвал да вземе парите в чекове на Банка Ватикана. Като застраховка. „Сега всички сме в кюпа.“
— Това е съвсем законна сделка — каза Арингароса. — Opus Dei е лична прелатура на Ватикана и Негово светейшество може да харчи парите си както намери за добре. Не е нарушен никой закон.
— Вярно, но все пак… — Секретарят се наведе напред и столът проскърца под тежестта му. — Не ни е известно какво възнамерявате да правите с тези средства и ако по някакъв начин не е законно…
— Като се има предвид какво искате от мен, не е ваша грижа какво ще правя с тези пари — прекъсна го епископът.
Последва дълго мълчание.
„Знаят, че съм прав“ — помисли си той.
— Трябва да се подпиша някъде, нали? — попита той. Нетърпеливо му побутнаха документа, като че ли им се искаше вече да си е тръгнал.
Арингароса погледна листа. Той носеше печата на папата.
— Същият ли е като екземпляра, който ми пратихте?
— Абсолютно.
Докато подписваше документа, не изпитваше почти нищо и това го изненада. Тримата мъже обаче сякаш облекчено въздъхнаха.
— Благодаря ви, ваше високопреосвещенство — каза секретарят. — Църквата никога няма да забрави тази услуга.
Арингароса вдигна куфарчето и усети в тежестта му обещание и власт. Четиримата мъже се спогледаха за миг, като че ли имаха да си кажат още нещо, ала очевидно това беше всичко. Епископът се обърна и тръгна към вратата.
— Ваше високопреосвещенство? — го повика единият от кардиналите.
Арингароса спря на прага и се обърна.
— Да?
— А сега накъде?
Епископът усещаше, че въпросът е по-скоро духовен, отколкото географски, но нямаше намерение точно сега да обсъжда морални проблеми.
— За Париж — отвърна той и излезе.
42
Депозитната цюрихска банка беше денонощна Geldschrankebanke57 и предлагаше целия модерен набор от анонимни услуги в традициите на швейцарското счетоводство. Имаше клонове в Цюрих, Куала Лумпур, Ню Йорк и Париж.
В основата на дейността й лежеше нейната най-стара и елементарна услуга — Lagern anonymen — „анонимно съхраняване“ или анонимни депозитни сейфове. Клиентите, които искаха да депозират например акции или ценни картини, можеха да го направят анонимно с помощта на модерна комплексна система и да ги изтеглят по всяко време, също в пълна анонимност.
Софи шофираше. Лангдън гледаше солидната архитектура на постройката и си мислеше, че Депозитната цюрихска банка е фирма без чувство за хумор. Сградата представляваше паралелепипед без прозорци, сякаш изкован от мътна стомана. Напомняше на огромна метална тухла и над фасадата й светеше четири и половина метров неонов кръст с равни рамена.
Репутацията на Швейцария в пазенето на банковата тайна бе станала една от най-доходните експортни стоки на страната. Организации като тази бяха доста съмнителни в света на изкуството, защото осигуряваха идеално скривалище за крадени произведения в продължение на години, ако се налага. Тъй като законът защитаваше депозитите от полицията и те бяха свързани с цифрови сметки, а не с реални имена на хора, крадците спокойно можеха да си отдъхнат, доволни, че откраднатите вещи са на сигурно място и че няма да отведат органите на реда до тях.