Спряха пред внушителен портал, който преграждаше отбивката към банката — оградена с бетон рампа, която се спускаше под сградата. Охранителната видеокамера гледаше право към тях. Лангдън имаше чувството, че за разлика от лувърските, тази камера е истинска.
Софи спусна стъклото на прозореца и разгледа електронното устройство откъм нейната страна. На екрана светеха упътвания на седем езика. На първо място в списъка беше английският.
Тя извади златния ключ от джоба си и отново насочи вниманието си към устройството. Под дисплея имаше триъгълен отвор.
— Нещо ми подсказва, че ще стане — подметна Лангдън.
Софи пъхна ключа в отвора. Този ключ очевидно не трябваше да се завърти. Порталът мигновено и безшумно се отвори пред тях. Тя вдигна крак от спирачката и се насочи към втори портал с подобно устройство. Първият зад нея се затвори.
Професорът се почувства като в клетка. „Да се надяваме, че и вторият портал работи.“
На втория екран имаше подобни упътвания.
Софи го направи и порталът светкавично се отвори. След секунди се спускаха по рампата в подземието на сградата.
Гаражът беше малък и сумрачен, с места за десетина автомобила. В отсрещния край Робърт забеляза главния вход на банката. Върху бетонния под бе постлан червен килим, който канеше клиентите към огромна врата, изкована сякаш от солиден метал.
„Пък ние си приказваме за неясни послания — помисли си Лангдън. — Добре дошли и не влизай.“
Софи спря таксито до входа и угаси двигателя.
— По-добре остави пистолета тук.
„С удоволствие“ — каза си Лангдън и пъхна оръжието под седалката.
Слязоха и тръгнаха по червения килим към стоманената плоча. Нямаше брава, но на стената видяха друг триъгълен отвор. Този път нямаше указания.
— Така не пускат вътре бавно загряващите — рече Робърт.
Софи нервно се засмя.
— Да опитаме. — Тя пъхна ключа в отвора и вратата с тихо бръмчене се завъртя навътре. Двамата се спогледаха и влязоха. Вратата с глух звук се затвори зад тях.
Фоайето на Депозитна цюрихска банка смая Лангдън с внушителността си. Докато повечето банки се задоволяваха с обичайния полиран мрамор и гранит, тук всички стени бяха от стомана, покрита с нитове. „Кой ли им е декоратор? — зачуди се Робърт. — Може би някоя стоманодобивна компания?“
Софи изглеждаше стресната също като него.
Сивият метал беше вездесъщ — подът, стените, гишетата, вратите, дори столовете бяха железни. Въпреки това ефектът бе невероятен. Посланието беше ясно: вие влизате в трезор.
Един едър мъж ги наблюдаваше иззад гишето. Той изключи телевизорчето, което гледаше, и ги поздрави с любезна усмивка. Въпреки изпъкващите мускули и пистолета, в гласа му се долавяше излъсканата учтивост на швейцарски пиколо.
— Bon soir58 — каза служителят. — Какво обичате?
Двуезичният поздрав бе най-новата проява на гостоприемство от страна на европейската фирма — даваше на клиента възможност да отговори на езика, на който желае.
Софи обаче изобщо не отговори. Просто постави златния ключ на гишето пред служителя. Той го погледна и незабавно се изпъна.
— Разбира се. Вашият асансьор е в дъното. Ще предупредя да ви посрещнат.
Младата жена кимна и взе ключа.
— На кой етаж?
Мъжът я изгледа странно.
— Ключът ви ще спре асансьора на съответния етаж.
Тя се усмихна.
— А, да.
Пазачът проследи с поглед двамата новодошли, докато стигнаха до асансьора, пъхнаха ключа, качиха се и изчезнаха. Щом вратата се затвори, той грабна телефонната слушалка. Не се обаждаше да предупреди за идването им. Нямаше нужда, тъй като съответният служител в трезора вече автоматично беше предупреден при пъхването на ключа на входа.
Обаждаше се на нощния управител на банката. Докато звънеше, включи телевизора и се вторачи в екрана. Репортажът, който бе гледал, тъкмо свършваше и той успя да види двете лица само за миг. Управителят отговори.
— Oui?
— Имаме извънредна ситуация.
— Какво става? — попита управителят.
— Френската полиция преследва двама бегълци.