Верне беше удивен.
— И умирайки, дядо ви е оставил съобщение, в което ви поръчва да намерите господин Лангдън, така ли?
— Да. И този ключ. — Софи остави златния ключ на масичката пред банкера — с герба на Ордена на Сион надолу.
Верне го погледна, ала не посегна да го докосне.
— Само този ключ ли ви е оставил? И нищо друго? Нямаше ли нещо написано на хартия?
Софи беше бързала в Лувъра, но беше сигурна, че зад Мадоната на скалите нямаше нищо друго.
— Не. Само ключа.
Той безпомощно въздъхна.
— Виждате ли, всеки ключ електронно съответства на десетцифрен номер, който изпълнява ролята на парола. Без номера вашият ключ не струва нищо.
„Десет цифри. — Софи неохотно изчисли криптографската вероятност. — Над десет милиарда възможности.“ Даже да разполагаше с най-мощните паралелно обработващи компютри на ЦУКП, пак щяха да й трябват седмици за да открие кода.
— Искате да кажете, че не можете да ни помогнете.
— Съжалявам. Наистина не мога да направя нищо. Клиентите избират номера на сметката си сами и той е известен само на тях и компютъра. По този начин гарантираме анонимност. И безопасност на нашите служители.
Софи го разбираше. Същото правеха универсалните магазини. „Служителите нямат ключ за сейфа.“ Тази банка явно не искаше да рискува някой да открадне ключ и да вземе служител за заложник, за да получи от него номера на сметката.
Софи се вторачи в ключа, после вдигна очи към Верне.
— Имате ли представа какво пази дядо ми в банката?
— Абсолютно никаква. Такава е функцията на всяка Geldschrankebanke.
— Нямаме време, мосю Верне — настоя тя. — Ако позволите, ще съм напълно откровена. — Младата жена наблюдаваше реакцията на банкера — обърна ключа, за да му покаже герба на Ордена на Сион. — Този символ говори ли ви нещо?
Той безизразно погледна лилията.
— Не. Много наши клиенти гравират фирмени емблеми или инициали върху ключовете си.
Без да го изпуска от очи, Софи въздъхна.
— Това е гербът на тайното братство, известно като Ордена на Сион.
Верне отново не реагира.
— Никога не съм чувал за него. Дядо ви ми беше приятел, но обикновено разговаряхме по служебни въпроси. — Банкерът нервно си поправи вратовръзката.
— Мосю Верне — твърдо заяви Софи. — Вчера следобед дядо ми ми остави съобщение, че двамата се намираме в голяма опасност. Трябвало да ми даде нещо. После ми е оставил ключ за вашата банка. Сега е мъртъв. Всичко, каквото знаете, ще ни е от полза.
Банкерът започна да се поти.
— Трябва да напуснем сградата. Полицията скоро ще е тук. Дежурният се е обадил в Интерпол.
Софи се беше опасявала от това. Все пак направи последен опит.
— Дядо ми казва, че трябвало да ми съобщи истината за семейството ми. Това говори ли ви нещо?
— Госпожице, вашето семейство загина в автомобилна катастрофа, когато вие бяхте съвсем малка. Съжалявам. Знам, че дядо ви много ви обичаше. На няколко пъти ми е споменавал, че мъчително преживява раздялата с вас.
Софи не знаеше как да реагира.
— Съдържанието на този сейф има ли нещо общо със Сангреала? — попита Лангдън.
Верне го изгледа странно.
— Нямам представа какво е това?
Мобилният му телефон иззвъня и той го откопча от колана си.
— Oui? — На лицето му се изписа изненада и растяща загриженост. — La police? Si rapidement?62 — Банкерът изруга, даде някакви указания на френски и каза, че след малко щял да слезе във фоайето.
После затвори и отново се обърна към Софи.
— Полицията вече е тук.
Младата жена нямаше намерение да си тръгне с празни ръце.
— Кажете им, че сме дошли и вече сме си отишли. Ако искат да претърсят банката, поискайте заповед за обиск. Това ще им отнеме известно време.
— Вижте, Жак ми беше приятел, а и не искам банката ми да се забърква в скандал. Поради тези две причини нямам намерение да позволя да ви арестуват на моя територия. Дайте ми няколко минути и ще видя какво мога да направя, за да ви помогна незабелязано да напуснете сградата. Повече не мога да ви помогна. — Той се изправи и бързо тръгна към вратата. — Останете тук, веднага се връщам.
— Ами депозитният сейф? — попита Софи. — Не можем да си тръгнем просто така.
— Нищо повече не мога да направя — заяви Верне. — Съжалявам.
Тя го изпрати с поглед, като се питаше дали номерът на сметката не е скрит в някое от безбройните писма и пакети, които дядо й бе пращал през годините и които тя не беше отворила.
Лангдън рязко се изправи и Софи забеляза неочакван доволен блясък в очите му.
— Робърт? Защо се усмихваш?
— Дядо ти е бил гений.
— Моля?