— Но тогава как са предавали тайната? — попита Софи.
— Точно тук е мястото на ключовия камък — поясни Лангдън. — Когато умирал някой от четиримата висши братя, останалите трима избирали нов кандидат за сенешал. Вместо да му кажат къде е скрит Граалът, те го подлагали на изпитание, чрез което доказвал дали е достоен.
Това, изглежда, смути Софи и Робърт внезапно си спомни, че дядо и често й устройвал лов на съкровища — preuves de mérite67. Смяташе се, че идеята на ключовия камък е аналогична. Но пък такива изпитания бяха извънредно разпространени в тайните общества. Най-известни бяха масоните, чиито членове бяха издигани в по-висока степен, като доказваха, че могат да пазят тайна, дълги години изпълняваха ритуали и се подлагаха на различни изпитания на достойнството. Задачите прогресивно се усложняваха, докато накрая завършваха с успешното посвещаване на кандидата за масон от тридесет и трета степен.
— Значи ключовият камък е preuve de mérite — каза Софи. — Ако успее да го отвори, кандидатът за сенешал на Ордена доказва, че е достоен за информацията, която крие той.
Лангдън кимна.
— Забравих, че имаш опит с такива неща.
— Не само от дядо ми. В криптологията това се нарича „самоупълномощаващ език“. С други думи, ако си достатъчно умен, за да го прочетеш, получаваш правото да научиш какво се казва в него.
Професорът се поколеба за миг.
— Софи, нали разбираш, че ако това наистина е ключовият камък, достъпът на дядо ти до него означава, че той е бил изключително влиятелен в Ордена на Сион. Трябва да е бил един от четиримата най-висши братя.
Тя въздъхна.
— Той е бил влиятелен член на тайно общество. Убедена съм. Мога само да предполагам, че е Орденът на Сион.
Лангдън ахна.
— Знаела си, че членува в тайно общество!?
— Преди десет години видях някои неща, които не бяха предназначени за моите очи. Оттогава не сме разговаряли. — Младата жена замълча за миг. — Дядо ми не само е бил високопоставен член на организацията… според мен е бил неин ръководител.
Робърт не вярваше на ушите си.
— Велик магистър ли? Но… ти няма откъде да го знаеш!
— Предпочитам да не приказваме за това. — Тя се извърна настрани. Лицето й изразяваше колкото решителност, толкова и мъка.
Лангдън смаяно замълча. „Жак Сониер? Велик магистър?“ Въпреки удивителното значение на тази информация, той имаше странното усещане, че е напълно логично. В края на краищата предишните велики магистри на Ордена също бяха били видни личности с артистични наклонности. Доказателство за това бе открито преди няколко години в парижката Bibliothèque nationale в документите, станали известни като „Les dossiers secrets“.
Всички историци на Ордена и почитатели на легендата за Граала бяха чели Досиетата, каталогизирани под номер 4° lm1 249. Автентичността на Тайните досиета беше потвърдена от множество специалисти. Тези паметници безспорно бяха доказали нещо, отдавна подозирано от историците: сред великите магистри на Ордена бяха Леонардо да Винчи, Ботичели, сър Исак Нютон, Виктор Юго и в по-ново време прочутият парижки творец Жан Кокто.
„Защо не и Жак Сониер?“
Удивлението на Лангдън се усили при мисълта, че тази нощ е имал уговорена среща със Сониер. „Великият магистър на Ордена си беше уговорил среща с мен. Защо? За да си приказваме за изкуство ли?“ Изведнъж всичко това му се стори невероятно. В крайна сметка, ако инстинктивното му предчувствие се окажеше вярно, великият магистър на Ордена на Сион беше поверил на внучка си легендарния ключов камък на братството и в същото време й бе поръчал да намери Робърт Лангдън.
„Абсурд!“
Не можеше да си представи никакви обстоятелства, които да обясняват поведението на Сониер. Дори да се беше опасявал за живота си, тримата сенешали също знаеха тайната и по този начин гарантираха сигурността на Ордена. Защо уредникът бе поел толкова голям риск да предаде на внучка си ключовия камък, особено след като двамата не се бяха разбирали? И защо да замесва него… нали изобщо не се познаваха?
„Липсва част от тази загадка“ — помисли си той.
Отговорите очевидно трябваше да почакат. Камионът намали скоростта и двамата се сепнаха. Под гумите захрущя чакъл. „Защо Верне вече спира?“ — зачуди се Робърт. Банкерът им беше казал, че ще ги откара далеч от града. Камионът се движеше съвсем бавно и по неочаквано неравен терен. Софи неспокойно го погледна, припряно затвори криптекса и заключи ковчежето. Професорът отново го уви в сакото си.