„Каквото и да е Граалът.“
Софи се питаше дали отговорът на този въпрос си струва да изгуби живота си.
Бронираният камион отново набра скорост и Лангдън със задоволство установи, че сега се движи много по-гладко.
— Знаеш ли как да стигнем до Версай?
Софи го изгледа.
— Да не си решил да продължиш с разглеждането на забележителностите?
— Не, имам план. Познавам един историк на религията, който живее близо до Версай. Не си спомням точно къде, обаче можем да го потърсим. Няколко пъти съм му гостувал. Казва се Лий Тибинг. Бивш кралски историк на Великобритания.
— И живее в Париж?
— Голямата страст на Тибинг е Граалът. Когато преди петнайсетина години започна да се шушука за ключовия камък на Ордена, той се пресели във Франция, за да търси катедрали с надеждата да го открие. Написал е няколко книги за ключовия камък и Граала. Може би ще успее да ни помогне да разберем как да го отворим и какво да правим с него.
Софи предпазливо го погледна.
— Можеш ли да му имаш доверие?
— За какво да му имам доверие? Че няма да открадне информацията ли?
— И че няма да ни предаде.
— Нямам намерение да му кажа, че полицията ни издирва. Надявам се да ни приеме и да разгадаем тази загадка.
— Робърт, хрумвало ли ти е, че в момента всички телевизионни програми във Франция сигурно се готвят да покажат снимките ни? Безу Фаш винаги използва медиите. Той ще направи така, че да не можем да мръднем никъде, без да ни познаят.
„Върхът! — помисли си Лангдън. — Парижкият ми дебют ще е в предаването «Най-търсените престъпници във Франция».“ Поне Джонас Фокман щеше да остане доволен — всеки път щом професорът се появеше по новините, продажбите на книгите му скачаха.
— Този човек добър приятел ли ти е? — попита Софи.
Робърт се съмняваше, че Тибинг гледа телевизия, особено в този час, но въпросът заслужаваше да се обмисли. Инстинктът му подсказваше, че англичанинът е абсолютно благонадежден. Идеалното скривалище. Като се имаха предвид обстоятелствата, той навярно щеше да направи всичко възможно да им помогне. Не само че дължеше на Лангдън услуга, но и се занимаваше с историята на Граала, а Софи твърдеше, че дядо й е бил истинският велик магистър на Ордена на Сион. Ако чуеше това, на Тибинг щеше да му потече слюнка само при мисълта, че може да им помогне да разгадаят тайната.
— Тибинг може да се окаже могъщ съюзник — рече той. „Зависи каква част от историята си готов да му разкриеш.“
— Фаш сигурно ще обяви парична награда.
Лангдън се засмя.
— Повярвай ми, парите са последното нещо, от което се нуждае този човек. — Лий Тибинг притежаваше богатство, равняващо се на хазната на малка държава. Потомък на херцог Кент, той бе получил състоянието си по старомодния начин — беше го наследил. Имението му край Париж бе замък от XVII век с две частни езера.
Бяха се запознали преди няколко години чрез Бритиш Броудкаст Корпорейшън. Тибинг беше направил на Би Би Си предложение за създаване на исторически документален филм, в който да изложи историята на Светия Граал пред телевизионната публика. Продуцентите бяха харесали идеята, но бяха загрижени, че е прекалено шокираща и може да опетнят репутацията на телевизията. По предложение на Тибинг се бяха обърнали към трима уважавани историци от цял свят, чиито проучвания потвърждаваха поразителния характер на тайната за Граала. Лангдън беше един от избраните.
Докараха го със самолет в парижкото имение на Тибинг. Той седна пред камерите в разкошната дневна и изложи заключенията си, като призна, че отначало се съмнявал в алтернативната история за Светия Граал, но след това дългогодишните му проучвания го убедили във верността й. Накрая описа някои свои резултати — връзки между символи, които потвърждаваха привидно спорните твърдения.
Когато излъчиха филма във Великобритания, въпреки реномето на учените и добре документираните доказателства, предположението толкова силно противоречеше на популярните християнски представи, че мигновено предизвика бурна враждебност. Така и не го показаха в Щатите, но отгласите отекнаха отвъд Атлантика. Малко по-късно Лангдън получи картичка от един стар приятел — католическия епископ на Масачузетс. Тя просто гласеше: „Et tu, Robert?“68
— Сигурен ли си, че можем да се доверим на този човек, Робърт? — повтори Софи.