Лангдън премести тежестта си.
— Много е важно.
— Както и сънят на сър Лий. Щом сте му приятел, трябва да знаете, че не е добре със здравето.
Като малък, сър Лий Тибинг бе боледувал от полиомиелит и сега ходеше с патерици, но при последната им среща беше изглеждал толкова жизнерадостен, че Лангдън съвсем бе забравил за недъга му.
— Моля, предайте му, че съм открил нова информация за Граала. Информация, която не може да чака до сутринта.
Последва дълга пауза. Лангдън и Софи чакаха. Двигателят на камиона шумно буботеше. Изтече цяла минута. Накрая се разнесе друг глас.
— Приятелю, бих казал, че още си по кеймбриджко стандартно време. — Гласът беше бодър и весел.
Познал силния британски акцент, Лангдън широко се усмихна.
— Лий, моите извинения, че те будя по това време.
— Моят прислужник ми каза, че не само си в Париж, но и говориш за Граала.
— Реших, че това си струва да те вдигна от леглото.
— Абсолютно.
— Има ли някакъв шанс да отвориш портата за един стар приятел?
— Търсачите на истината са нещо повече от приятели. Те са братя.
Свикнал със склонността на Тибинг към драматизъм, Лангдън облещи очи към Софи.
— Наистина ще отворя портата, ала първо трябва да се уверя, че сърцето ти е искрено — заяви англичанинът. — Изпитание за твоята чест. Ще ми отговориш на три въпроса.
Робърт изпъшка.
— Ще трябва да потърпиш — прошепна той на Софи. — Нали ти казах, че е голям образ.
— Първият въпрос — с мощен глас продължи Тибинг. — Кафе ли да ти предложа, или чай?
Лангдън знаеше отношението на Тибинг към американската страст към кафето.
— Чай — отвърна той. — Английски.
— Поздравявам те за вкуса. Вторият въпрос. Със сметана или захар?
— Сметана — прошепна в ухото му Софи. — Англичаните го пият със сметана.
— Сметана — послушно повтори Робърт. Мълчание.
— Захар?
Тибинг не отговори. „Чакай!“ Лангдън си спомни отвратителната напитка, която му бяха поднесли при предишното му гостуване.
— С каймак! Английски чай с каймак.
— Точно така — весело потвърди Тибинг. — И накрая, трябва да ти задам най-трудния въпрос. — Той замълча за миг и попита с тържествен глас: — През коя година харвардски скул за последен път е победил оксфордския представител в Хенли?69
Лангдън нямаше представа, но се сещаше само за една причина, поради която му задаваха въпроса.
— Едва ли се е случвало нещо толкова смехотворно.
Портата се отвори.
— Сърцето ти е искрено, приятелю. Можеш да влезеш.
53
— Мосю Верне! — Нощният управител на Депозитната цюрихска банка с облекчение чу гласа на президента по телефона. — Къде изчезнахте? Полицията е тук, всички ви очакват!
— Имам малък проблем — измъчено отвърна банкерът. — Имам нужда от вашата помощ.
„Проблемът ти изобщо не е малък“ — помисли си управителят. Полицията беше обкръжила банката отвсякъде. Самият капитан на ЦУКП всеки момент щеше да се появи със заповедта за обиск, която бе поискал президентът.
— С какво мога да ви помогна?
— Брониран камион номер три. Трябва да го открия.
Озадачен, управителят провери графика за доставките.
— Тук е. В товарния гараж.
— Не е. Камионът беше откраднат от двамата бегълци, които търси полицията.
— Какво? Как са успели?
— Не мога да навлизам в подробности по телефона, но положението е извънредно опасно за банката.
— Какво да направя?
— Включете аварийния предавател на камиона.
Нощният управител погледна контролната кутия в отсрещния край на помещението. Подобно на много бронирани коли, всички камиони на банката бяха снабдени със сателитно проследяващо устройство, което можеше да се задейства от банката дистанционно. Управителят бе използвал системата само веднъж, след отвличане, и тя беше сработила безупречно — бе засякла камиона и автоматично беше пратила координатите на властите. Тази нощ обаче управителят имаше впечатлението, че президентът се надява на малко повече предпазливост.
— Нали знаете, че ако включа системата, сателитът, който задейства предавателя, в същото време ще осведоми властите, че имаме проблем.
Верне помълча няколко секунди.
— Да, знам. Нищо, направете го. Камион номер три. Ще почакам. Трябва ми точното местонахождение на камиона още щом го научите.
— Веднага.
След тридесет секунди на четиридесет километра оттам се включи един малък предавател, скрит под шасито на бронирания камион.
54
Движеха се по лъкатушната, засадена от двете страни с тополи алея към замъка. Софи усещаше, че мускулите й вече се отпускат. Изпитваше облекчение, че вече не са на магистралата, и в момента не се сещаше за по-безопасно място от това частно имение, собственост на добродушен чужденец.