— Някога участвал ли си в мач срещу хората на владетеля Ниу? — попита той.
Собственикът донесе на Райден трета порция юфка, без да го молят — вероятно за да предотврати следващ изблик на ярост.
— Разбира се — отвърна Райден, докато ровеше в купата си. — Преди три години на турнира в Муенджи.
Храмът на беззащитните до гробището на жертвите от Големия пожар в Муенджи бе популярно място за публични зрелища.
— Познаваш ли дъщерите му? По-специално най-голямата… Юкико?
— У-ха! — Райден смушка Сано с огромния си лакът. — Знам какво си мислиш. Ама няма такова нещо. Един даймио никога не допуска борците да доближават жените му. Нямат ни доверие. Жалко, защото някои от тях… — той захвана да описва достойнствата на богаташките жени.
Сано повярва, че борецът говори истината. Райден не притежаваше интелигентността на Кикуноджо или неговия актьорски талант, който да му помогне да лъже с лекота и убедителност. Пък и очевидно имаше голяма уста и твърде слаб инстинкт за самосъхранение. Даже не си направи труда да разбере кой е Сано и защо му задава такива въпроси.
Сано прекъсна празното му бръщолевене.
— Радваш ли се, че Норийоши е мъртъв? — попита. Райден глътна последното саке в чашата си.
— Не съжалявам. Но има един човек, който съжалява по-малко и от мен. Норийоши изнудваше не само мен, а както чувам, от другия е измъквал доста повечко пари.
— Имаш предвид Кикуноджо, актьора от театър Кабуки? — попита Сано.
Борецът го изгледа слисан.
— И него ли? Не знаех. Не, говорех за друг.
— За кого?
— Родственик на много могъщ клан — отвърна Райден. — Не зная кой точно, но… — той се наведе и нарисува нещо в прахта с пръчицата си. Картината му бе доста непохватна, но Сано лесно разпозна изображението.
Представляваше герб с водно конче, отличителния знак на клана Ниу.
Единадесета глава
За момент господарката Ниу се поколеба пред вратата на сина си. Държеше поднос, върху който имаше лакирана дървена кутия, клечки, няколко дълги пръчици и свещ от восъчна мирта. Нетърпелива да види Масахито, но в същото време изпълнена с ужас от предстоящата среща, тя подпря подноса на кръста си и почука. Никакъв отговор. Долови само далечното пеене на будистките свещеници в семейния параклис, които извършваха бдение над мъртвото тяло на Юкико. Тя плъзна вратата встрани, отвори я и влезе.
Връхлетя я леден вятър и тя ахна слисана.
Масахито бе коленичил с гръб към нея и с лице към отворения прозорец. В стаята бе почти толкова студено, колкото и в градината отвън, а той носеше само тънко бяло копринено кимоно. Нозете му бяха боси. Когато прекоси помещението и застана пред него, господарката Ниу видя на лицето му унесеното изражение на дълбока медитация — с полузатворени очи и леко раздалечени устни. Изглеждаше безчувствен към собственото си треперещо тяло и подпухналите си от студа ръце. Стаята му отразяваше онази суровост и липса на удобства, които Масахито предпочиташе като обстановка. Стените бяха покрити с обикновен бял хоросан, а подът бе застлан с оръфани татами. Синът на господарката Ниу въпреки богатството на своя баща живееше като монах — спеше на твърд футон и използваше мангала само в най-студеното време, сякаш за да провери колко страдание може да понесе. Притеснена за здравето му, майка му отиде до прозореца и го затвори.
— Майко!
Гласът му я стресна и тя замалко да изпусне подноса.
— Масахито, дойдох да направим процедурата с мокса[46]. Трябва да побързаме, скоро ще стане време за погребението на Юкико. И не оставяй прозореца отворен, ще настинеш.
Той я изгледа с поглед, студен като стаята.
— Казах ти никога да не влизаш тук без мое позволение, майко!
Упрекът му прониза сърцето й. Масахито — нейният безценен единствен син, роден след години на надежди и молитви за мъжка рожба! Толкова го обичаше, обсипваше го с подаръци и внимание, а той й отвръщаше единствено с враждебност. Веднъж чу слугите да си шушнат, че го е разглезила, защото бил роден куц, а ето че сега и душата му също бе станала хрома. А как другояче можеше да го възмезди за това, че е най-малкият, единственият син, дете на втората съпруга на даймио, но изключен по рождение от списъка на наследниците и лишен от благосклонността на баща си заради своя недъг? Да, тя бе братовчедка на шогуна и една от фамилията Фудживара — потомствените владетели на имперския съд, но дори и това не можеше да осигури на сина й положението, което му се полагаше. Прииска й се да го погали и да го загърне в топли дрехи. Но само би предизвикала още по-резки слова. Затова попита предпазливо:
46
Пихтиеста каша от листа на японски пелин с лековити свойства при изгарянето й върху кожата — бел.ред.