Едва ли може да се намери човек, който толкова да се бе вглъбил в своята служба. Не е достатъчно да се каже: той служеше усърдно; не, той служеше с обич. Там в това преписване той виждаше някакъв свой разнообразен и приятен свят. По лицето му се изписваше наслада; някои букви му бяха любими и когато стигаше до тях, той цял се унасяше: усмихваше се и смигаше и сякаш помагаше с устни и по лицето му като че можеше да се прочете всяка буква, която перото му пишеше. Ако бяха му давали награди съответно на усърдието, за свое учудване той би станал дори статски съветник; ала както казваха шегобийците, негови другари, той не бе награден с нищо, освен с хемороиди. Впрочем не може да се каже, че не му оказваха никакво внимание. Един директор, който беше добър човек и искаше да го възнагради за дългата му служба, заповяда да му дадат нещо по-значително от обикновеното преписване; заповядаха му да съчини от една готова вече преписка писмо за друго учреждение; цялата работа се състоеше само в това, да промени заглавната страница и някои глаголи от първо в трето лице. За него това беше такава работа, че той цял потъна в пот, бършеше чело и най-сетне каза: „Не, по-добре ми дайте да препиша нещо.“ И оттогава го оставиха завинаги да преписва. Сякаш за него не съществуваше друго, освен преписване. Той съвсем не мислеше за облеклото си: вицмундирът му не беше зелен, а с някакъв червеникаво-брашнян цвят. Яката му беше тесничка, ниска, тъй че макар шията му да не беше дълга, като излизаше от яката, изглеждаше необикновено дълга, подобно на ония гипсови котенца с клатещи се глави, каквито по цели десетки носят на табли по главите си руските чужденци. И винаги нещо се полепваше по неговия вицмундир: или сламки от сено, или някакъв конец; освен това имаше особената дарба, когато върви по улицата, да се намери под някой прозорец точно тогава, когато през него изхвърлят всякаква смет, и затова по шапката му вечно имаше динени или пъпешови кори и други подобни неща. Ни веднъж през живота си той не обърна внимание на това, какво става и какво се случва всеки ден из улицата, което, както е известно, някой друг млад като него чиновник винаги ще погледне и с проницателността на своя жив поглед ще стигне дотам, че ще съзре дори на кого по насрещния тротоар се е откъснало ремъчето за обтягане на панталона — което предизвиква винаги лукава усмивка по лицето му…
Но Акакий Акакиевич и когато гледаше нещо, виждаше навсякъде своите чисти, изписани с равен почерк редове, и само когато някоя неизвестно отде изскочила конска муцуна се облегнеше на рамото му и духнеше през ноздрите си същински вятър в бузата му, едва тогава той виждаше, че не е по средата на реда, а по-скоро по средата на улицата. Като се прибереше вкъщи, веднага сядаше на масата, изсърбваше набързо супата си от зеле и изяждаше парче говеждо с лук, без да усеща вкуса му, ядеше всичко това с мухи и с всичко изпратено му от Бога през това време. Като виждаше, че коремът му почва да се издува, ставаше от масата, изваждаше шишенце с мастило и преписваше донесените вкъщи книжа. Ако нямаше такива, той нарочно, за свое собствено удоволствие снемаше копие за себе си, особено ако книжата бяха забележителни не поради красотата на стила, но заради адреса към някое ново или важно лице.