Една вечер, шест месеца след началото на обучението, отново седяхме в удобните кожени кресла пред запалената камина.
Делф се бе привел над лист пергамент, подготвяйки урока си за следващия ден, а аз правех разсеяни движения с пръчката, обмисляйки допълнителни заклинания, които да преподам на групата.
Тишината ни се отразяваше благодатно след дългите часове, прекарани сред петдесет души, постоянно задаващи въпроси и искащи съвети.
Петра я наруши първа. Протегна се като котка срещу огъня и се извърна към нас.
— Смятате ли, че изобщо ще се получи?
Аз спрях движенията, а Делф вдигна нос от пергамента.
— Кое? — попитах учудено.
— Ето това! — посочи тя нагоре, където нашите петдесетима питомци несъмнено спяха дълбок сън, изтощени от занятията. — При темпото, с което вървим, ще остареем и побелеем дълго преди те да са готови да се опълчат на проклетите Маладони.
— Правим всичко по силите си — възрази остро Делф.
— Не го оспорвам. Но това не променя факта, че те може и никога да не станат готови.
— Хайде, стига — рекох помирително. — Просто им е нужно още малко време.
— Нима? — изгледа ме тя. — Артемис Дейл днес едва не си отряза крака, защото прави заклинанието Джагада така, сякаш размахва секира. А Шарлот Токън изпуска пръчката си при най-простото движение и тя хвърчи чак в другия край на стаята.
— Ще свикнат, Петра — пробвах да ги защитя. — Ето, аз имах велика учителка като Астрея Прайн и пак напредъкът ми отне дълго време. Освен това ние трябваше да се учим в движение — да си пробиваме път през Мочурището, да се бием с тамошните чудовища, а сетне и с Маладоните. Беше въпрос на живот и смърт. Опитът ни правеше по-жилави, по-силни. А те са лишени от това предимство. Дълго време са били роби, дори без собствени мисли в главата.
— Чудя се дали това не е фаталният недостатък на целия план — поклати глава Петра.
— Какво искаш да кажеш? — изправих гръб в креслото.
— Ами представи си, че ако магията на човек веднъж е била отнета, той никога вече не може да стане наистина добър, дори ако някой му я върне. Трябва да признаеш, Вега, че те са адски непохватна пасмина. Толкова време зубрят едно и също, а никой не може да изпълнява свястно дори заклинанието Реджойнда. Колко според теб ще им отнеме, докато овладеят Пас-пусе, Параликто, Инкарсерата и Ем-батлементо? И виждаш ли поне един, който някога ще е способен да хвърля Ригаморте?
Известно време останах безмълвна, а в съзнанието ми изплува все същото ужасно видение на бойно поле, покрито с трупове, сред които танцуват тържествуващите Маладони. Овладях побилите ме тръпки и казах:
— Не виждам какъв избор имаме. Освободихме ги и те са тук. Мъчат се да усвоят нещо. Не можем да се справим сами. Не можем да превземем империята на Маладоните със собствени сили. Нуждаем се от помощ! — Стиснах зъби, кипяща от гняв и безсилие. — Случайно да имаш по-добра идея?
Тя въздъхна и отново се отпусна в креслото.
— Не, дявол го взел. Нямам.
— Може би аз имам.
И двете вперихме погледи в Делф. Той остави пергамента настрана и спокойно продължи:
— Ти сама го спомена, Вега. Как сме се учили в движение, пробивайки си път през Мочурището. Оттук идва цялата разлика. В класната стая просто не е същото.
— Значи според теб трябва да ги заведем на екскурзия в проклетото Мочурище? — сопнах се аз. Тонът ми навярно бе по-рязък от необходимото, но ме жегна, че той ме нарече просто Вега. Значи още ми се сърдеше заради онази кавга.
— Не, в никакъв случай.
— А какво тогава? — нахвърли му се и Петра.
— Предлагам да водим по един или двама със себе си в Честен и Голям Честен — отвърна той леко сконфузено. — Така ще добият представа какво е да правиш магии в реалния свят. А ако срещнем и Маладони, какво пък — ще се бият.
— Да, ще се бият и ще загинат — процеди Петра.
На мен обаче ми се стори, че идеята не е съвсем за изхвърляне.
— Чакайте — рекох. — Делф е прав, можем да започнем постепенно. Нека поразгледат градовете с други очи. Ще правим всичко възможно да избягваме костюмираните на първо време, докато не напреднат още с подготовката.
Петра вдигна ръката с липсващия си пръст.
— Да ти напомня, че вече не разполагаме с пръстена. Ще сме видими като на длан през цялото време, а Маладоните много добре знаят как изглеждаме както ние, така и бившите им роби. Ще ни разпердушинят още щом се появим.
Наистина бях забравила за това и не намерих отговор — дотолкова бях свикнала с пръстена и защитата, предоставяна от него.