— Тогава… ще се дегизираме — обади се след секунда Делф. — Бас държа, че това място разполага с купища дрехи и други неща, които да използваме.
— Как не се сетихме по-рано! — възкликнах, но Петра не изглеждаше въодушевена.
— После да не кажете, че не съм ви предупредила — измърмори под носа си.
Реших да изляза, преди да съм сторила нещо, за което после ще съжалявам.
— Отивам да си легна — подхвърлих през рамо и се оттеглих в стаята си.
Но не спах добре.
Думите й постоянно се връщаха в главата ми.
И все пак, ако не успеех да направя своята „армия“ боеспособна, не разполагах с друг план. Войната щеше да е изгубена, без дори да се е водила.
Мина още месец и аз леко се обнадеждих, когато Сара Бонд — слабичка, трийсетгодишна жена — направи съвсем прилично заклинание Ембатлементо, с което блокира атаката ми. Похвалих я пред всички, а бледите й бузи се изчервиха като божури.
Тобайъс Холмс, от друга страна, напредваше бавно. Висок и широкоплещест, той бе твърде уверен в собствените си способности, но напълно неспособен да схване, че трябва да държи пръчката насочена към целта. Вместо това я размахваше накъдето му попадне, излагайки на реална опасност себе си и околните. Работих с него, докато не се коригира.
След разговора с Делф обясних на Миранда Уийкс, че още е твърде малка да се бие. Тя го прие без протести, но нещо в очите й ми подсказваше, че не е напълно съгласна. И все пак знаех, че решението е правилно. Не й достигаха не само години, но и увереност. Боравеше с пръчката така, сякаш е змия, готова да я ухапе. Мърмореше заклинанията с половин уста и сякаш дори изпитваше облекчение, щом дадена магия не се получеше. Крехко създание като нея нямаше да оцелее и секунда в истинско сражение.
Истината беше, че повечето от петдесетимата ни питомци не даваха големи надежди, а неколцина, в това число Луиз Пени и Дом Садън, нямаха никакво желание да се бият. В това отношение групата на Петра не се различаваше особено от моята.
Общо взето, очертаваше се един огромен провал.
Същата вечер в трапезарията бяхме с един човек по-малко.
Никой не можеше да открие Миранда.
Търсихме я под дърво и камък, докато накрая аз не чух приглушено хлипане в градината.
Упътих се нататък и достигнах пейка, почти скрита от разцъфнали розови храсти.
Миранда седеше на нея, заровила лицето си в длани.
Две мраморни статуи стояха отстрани и безуспешно се мъчеха да я успокоят. Магическото гребло й поднасяше кърпичка върху дръжката си, но тя не я поглеждаше.
Казах им, че ще се справя сама, и ги отпратих.
Пуснах с пръчката съобщение до Петра, че всичко е наред и могат да прекратят издирването. Нямаше смисъл вечерята им да изстива.
После седнах мълчаливо до Миранда. Понякога е най-добре да оставиш човек да се наплаче.
Но след като тя продължи с подсмърчанията, без никакви изгледи да спре, реших да се намеся.
— Животът често пъти е гаден, нали?
Тя кимна и се разрида още по-силно.
— Извади пръчката си, Миранда.
— Каква полза, Вега? И без това нищо не ми влиза в главата от тези… магии.
— Просто си много малка. Хайде, извади я.
Тя намръщено се подчини и я задържа пред себе си, без да я поглежда.
— Откъде си? — попитах.
Бях разговаряла с повечето от останалите за тяхното минало, но не и с нея. Знаех, че е изгубила майка си, не исках да я натоварвам допълнително.
— Защо? — попита троснато момичето.
— Просто ми е интересно.
Тя избърса лице и бавно заговори:
— Родена съм в малко селце на име Дрюс. Там живеехме с мама. Не мога да ти кажа къде се намира, но помня, че беше много красиво. Имаше порутени каменни стени и поточе с мост над него. Веднъж хванах риба за вечеря. Мама… — Тя спря и устните и потрепериха. — Мама много ме похвали, щом разбра.
— Не се и съмнявам. На гара Бимбълтън ли отидохте?
— Да. Тя беше чула за онзи влак, който може да се хване оттам.
— И какво се случи после?
— Качиха ни на него и…
Тя се разплака отново и аз я прегърнах през раменете. Щом се поуспокои, посочих клеймото върху опакото на ръката й.
— Ето заради този знак са те прибрали. Той показва, че имаш магични заложби.
— Тогава защо не ми се удават глупавите заклинания? — вдигна тя към мен подпухнали, зачервени очи, открояващи се рязко на фона на тъмната и кожа.
— Защото са трудни и всеки ги учи по собствен начин. Един по-бързо, а друг — по-бавно.
— Бас държа, че ти си ги научила за нула време. Сигурно правиш магии още от бебе.