— Направих първата на петнайсет, а преди това дори не подозирах за съществуването им. И ми костваше огромни усилия и безброй грешки, докато овладея ето това — вдигнах пръчката си.
Признанието явно привлече вниманието й.
— Наистина ли? — попита, забравяйки за сълзите.
— На колко години си, Миранда?
— На десет, мисля.
— Е, аз съм почти на шестнайсет и дори не мога да преброя колко пъти съм оплесквала нещата. Но винаги съм се изправяла отново на крака и съм продължавала напред. Имай предвид, че отдавна те наблюдавам.
— Защо? — разтревожи се тя. — Да не би… да не би да искаш да ме превърнеш пак в онова, което бях? Сама каза, че не съм годна да се бия с Маладоните, значи не съм ти от никаква полза.
Сграбчих я за рамото.
— Никога не бих сторила това, дори цял живот да не направиш и една свястна магия. Сега си свободна и си моя приятелка. Приятелите не се нараняват един друг. И ще останеш свободна, независимо какво се случи занапред. А и много ми напомняш за мен самата навремето.
Тя тръсна недоверчиво глава.
— Казваш го… само за да ме накараш да се чувствам по-добре.
— Не мога да си позволя лукса да говоря празни приказки, Миранда. Разбираш ли?
Тя за първи път вирна брадичка и ме погледна право в лицето.
— Да.
— Отначало и аз бях страшно неуверена. И в себе си, и в пръчката. Възприемах я като предмет, напълно отделен от мен.
— А тя не е ли?
— Не! Твоята например е направена от пръчката на Бастион Кадъм, бащата на всички нас. Частица от него е вградена в нея, което означава, че е вградена и в теб. Двете сте едно цяло и сте истински неразделни. Тя ще ти служи по-охотно и по-вярно, отколкото на всеки друг.
— Но сега не ми служи въобще — рече печално момичето.
— Това е, защото нямаш вяра в себе си, а следователно и в нея. Тя го усеща, затова не ти се подчинява. Ако й се довериш, и тя ще се довери на теб.
Миранда се загледа отново в пръчката си, но този път не така, сякаш държи змия в ръка, а с неподправен интерес, сякаш обмисляше определени възможности.
— Смяташ ли… че наистина там е проблемът?
— Ти вярваше ли на майка си?
— Какво? — Очите й се навлажниха, но тя ги впери дръзко в мен, което ме впечатли. — Разбира се! Тя винаги се грижеше за мен.
— Пръчката ще прави същото. Докато я носиш, никога няма да бъдеш сама. Тя ти желае само най-доброто, защото иска да оцелееш.
Настъпи продължителна тишина.
— Искаш ли сега да се връщаме при останалите за вечеря, или… — Нарочно оставих изречението недовършено, очаквайки нейния отговор.
Тя се изправи, държейки пръчката без напрежение, точно както я бях учила. После я насочи към най-близкия храст и с перфектно притеглящо движение произнесе:
— Реджойнда, роза.
Един от цветовете се откъсна и полетя право в свободната й ръка.
Тя го изгледа втренчено, преди да се хвърли с широка усмивка в обятията ми.
— Успях, успях!
А само след миг се разрида по-силно от всякога. Все пак беше едва на десет.
Прегърнах я, усещайки сълзи и в собствените си очи.
— Да, наистина успя.
— Ще те накарам да се гордееш с мен, Вега, обещавам.
Сякаш току-що се бях сдобила с нова малка сестричка.
Но в главата ми се въртеше една-единствена мисъл.
Дано никога не ти се наложи да хвърляш заклинание срещу враг. Дано всичко е приключило, преди да пораснеш достатъчно, за да се биеш.
И може би да умреш.
TRIGINTA SEPTUM
Една малка стъпка
Шестнайсет!
С тази мисъл се събудих. Че днес ставам на шестнайсет сесии. Или по-точно, на шестнайсет години. Делф, Петра и аз вече редовно използвахме тукашните думи, иначе в клас трудно щяха да ни разбират.
Бе изминала цяла година от тръгването ни от Горчилище. Всъщност, ако се върнех към спомените за всичко преживяно, ми се струваше, че са минали поне десет.
Облякох се и слязох в трапезарията, съпроводена от Хари Две.
Всички останали вече залягаха усърдно над чиниите. Госпожа Джоли и кухненските й помощници, както обикновено, се бяха справили отлично.
Сипах си порция храна и се упътих към маса, на която седяха петима от учениците ни, когато забелязах Делф да ми маха с ръка.
Настаних се до него, а той се ухили и се приведе към мен с думите:
— Честит рожден ден, Вега Джейн.
Забелязах, че държи в ръка малко, увито пакетче.