— Делф, не беше нужно…
Всъщност бях учудена, че изобщо е запомнил датата.
— Сещаш ли се за онази наша вечеря в „Гладниците“, в Горчилище? Има вече цяла година оттогава.
— Да, и аз тъкмо за това си мислех.
— Хайде, няма ли да си видиш подаръка?
Отворих пакетчето и извадих съдържанието му.
Беше фина верижка с малък, кръгъл медальон. Върху него релефно бе изобразен символът на трите куки.
— Откъде го взе? — възкликнах удивена.
— Не съм го вземал. Направих го.
— Но как?
— В една от пристройките има малка ковачница. Гас… той е мраморна статуя на слеп, или по-точно на кон, ми показа как да работя с пещта и инструментите.
— Делф, прекрасен е. Наистина е прекрасен. — Окачих медальона на врата си. — Страшно ти благодаря!
Той целият се изчерви, но се усмихна широко.
Аз станах сериозна.
— Колкото до излизането, без да се обаждам…
— Всичко е наред.
— Не, не е. Ти беше прав. Не биваше да постъпвам така. А още по-малко, да те нагрубявам. Така че… просто няма да го правя повече, става ли?
— Благодаря ти, Вега Джейн — прегърна ме топло той, но когато се отдръпна, върху лицето му имаше странно изражение, сякаш е искал да стори друго, но се е въздържал.
— Делф? Добре ли си?
Той кимна, стана от мястото си и излезе бързешком, без да довърши закуската си — нещо нечувано за него.
Усетих, че някой ме наблюдава и се обърнах.
Беше Петра, която бавно отвърна очи встрани.
Обучението вече от доста време вървеше с бързи темпове. Артемис Дейл бе усвоил заклинанието Джагада, а Шарлот Токън не бе изтървавала пръчката си близо два месеца.
Миранда Уийкс бележеше огромен напредък, трупайки умения и увереност. Всички останали също се трудеха всеотдайно, без да се огъват пред трудностите.
Всъщност обучението вървеше толкова добре, че вечерта седнах да споделя с Делф и Петра една идея.
— Смятам тази нощ да отведа трима от учениците в Голям Честен.
И двамата останаха сепнати от внезапността на решението.
— Защо именно там? — попита Делф.
— Защото там се лишихме от пръстена. — Петра погледна към липсващия си пръст и аз побързах да я уверя: — Никога не съм те винила за загубата му, но сме длъжни да опитаме да си го върнем.
— Но откъде изобщо знаеш, че е в Голям Честен?
— Ти каза, че Маладоните са ви нападнали, нали?
— Точно така.
— И че един от тях ти е взел пръчката.
— Естествено, кой друг.
— Но в крайна сметка се озовахте в ареста на Елитната гвардия, а не в плен на Маладоните.
Петра доби объркан вид.
— Как ти отсякоха пръста заедно с пръстена? С магия ли?
— Ами… всичко стана толкова бързо, че…
Обърнах се към Делф.
— А ти си сграбчил един от нападателите и си го запокитил на земята. Маладон, въоръжен с пръчка? Знам, че го стори първата вечер в „Свети Некро“, но тогава беше невидим.
— Сега, като се замисля, и аз се чудя — рече той.
Напоследък бях разсъждавала доста върху историята им и нещата все по-малко ми се връзваха.
— Излиза, че Маладоните патрулират улиците на отряди и са се случили точно там, където сте се появили. Как бяха облечени? С костюми и бомбета? Или с черни мантии и червени качулки?
Двамата се спогледаха неуверено.
— Не забелязахме добре — призна накрая Делф. — Главите ни бяха още размътени от падането.
— Покажи си пръста — казах на Петра и тя протегна ръка. — Това не е причинено от магия — казах, след като огледах внимателно чуканчето. — Иначе разрезът щеше да е чист и да обгори кожата. Този е неравен и няма белег от изгаряне. Според мен е било от нож.
— Те ме сграбчиха и не видях какво правят — отвърна тя. — И не е било нужно да ми режат пръста, пръстенът бездруго ми стоеше хлабаво. Затова се извъртя и изгубихме щита на невидимостта.
— Направили са го, за да ти причинят болка. Според мен онези, които са ви нападнали и арестували, са били членове на Елитната гвардия, а не Маладони. Иначе щяха да ви отведат другаде, например в замъка. Също когато претърсих Дълиш и другите Маладони, с които се бих край гарата, открих твоята пръчка, но не и пръстена.
— Значи според теб той още е у някого от войниците? — повдигна вежди Делф.
— Възможно е, стига да не го е продал или заложил. А и независимо къде е, смятам да си го върна обратно.
— Кого възнамеряваш да вземеш със себе си?
— Амикус, Сара и Денис.
— Да, те са от най-напредналите — вметна Петра. — Значи ще разполагаме общо с петима магьосници?
— С четирима — поклатих глава. — Ти ще останеш тук. Ако нещо се случи с мен, трябва да продължиш борбата.